— Пусни ме — заповяда му тя.
— Ела с мен, Уенди. Ела да разправяш приказки на момчетата.
Разбира се, тя се почувствува поласкана, че Питър я кани, но въпреки това каза:
— Ах, господи, не мога да дойда. Какво ще каже мама! Освен това не мога да летя.
— Аз ще те науча.
— О, чудесно нещо е да можеш да летиш!
— Ще ти покажа как да скочиш на гърба на вятъра и ще полетим заедно.
— О, о! — възкликна тя възторжено.
— Слушай, Уенди, когато спиш в това глупаво легло, ти би могла да летиш с мен и да разправяш смешни истории на звездите.
— О, о!
— Освен това ще видиш и морски сирени.
— Сирени! С опашки?
— С ей такива дълги опашки.
— О — извика Уенди, — да видя сирени!
Питър беше страшно хитър.
— Уенди — каза той, — колко ще те уважаваме всички.
Тя се гърчеше от мъка. Също като че ли се мъчи да се задържи на пода и да не полети.
Но Питър нямаше милост.
— Уенди — каза той лукаво, — ще ни покриваш с одеалата, когато се отвием нощем.
— О, о!
— Нас никой никога не ни е завивал.
О, о — извика Уенди и протегна ръце към него.
— И ще можеш да ни кърпиш дрехите и да ни зашиеш джобове. Никой от нас няма джобове.
Как можеше тя да устои?
— Ами това е чудесно, толкова прекрасно! — извика тя. — А ще научиш ли Джон и Майкъл да летят?
— Ще ги науча, ако искаш — каза той безразлично.
Тя изтича до Джон и Майкъл и ги разтърси.
— Ставайте! — извика. — Дошъл е Питър Пан той ще ни научи да летим.
Джон разтърка очите си.
— Тогава ще стана — отвърна той, както си лежеше на пода, и след миг извика: — Ето ме станах.
В същото време и Майкъл скочи бързо като тигър — опасен беше този Майкъл, опасен като нож с шест остриета. Внезапно Питър им даде знак да мълчат. Лицата им придобиха лукавия израз, който придобиват лицата на всички деца, когато се ослушват да чуят звуци, идващи от света на възрастните. Всичко беше съвършено тихо. Май че нямаше опасност. Не, напротив! Положението беше много опасно! Нана, чийто отчаян лай се чуваше цяла вечер, сега бе млъкнала. Децата си бяха дали сметка, че тя вече не лае.
— Угасете лампата! Скрийте се! Бързо! — извика Джон, който бе поел командуването само за този кратък момент през цялото приключение. И когато Лиза влезе, водейки Нана вързана за каишка, детската стая си беше както винаги нощем: тиха, спокойна и съвършено тъмна. Човек би могъл да се закълне, че чува равномерното дишане на трите лукави деца, които спят като ангелчета. И наистина, скрити зад спуснатите завеси на прозорците, те дишаха така майсторски, че всеки би ги помислил за заспали.
Лиза беше в лошо настроение, защото правеше коледен пудинг в кухнята и както си беше, с една стафида залепена на бузата, трябваше заради глупавите подозрения на Нана да остави работата си. Реши, че за да накара Нана да млъкне, най-добре би било да я заведе за момент в детската стая, като, разбира се, я държи на каишка.
— Ето, виж, подозрително животно — каза тя, без да съжалява, че Нана е в немилост, — не са ли децата в безопасност? И трите ангелчета спят в леглата си. Слушай само как сладко дишат.
В този миг Майкъл, насърчен от успеха, започна да диша тъй шумно, че Лиза едва не откри измамата. Нана добре разбираше какво значи това спокойно дишане и се опита да се откъсне от ръцете на прислужницата. Лиза обаче беше толкова тъпа, че не разбра нищо.
— Стига, Нана — каза тя строго, като я издърпа от стаята. — Предупреждавам те, че ако пак почнеш да лаеш, ще отида право при господаря и господарката и ще ги доведа в къщи. И тогава господарят здравата ще те набие, ще видиш!
Тя отново върза нещастното куче на двора. Но не си мислете, че Нана спря да лае. Лиза щяла да доведе господаря и господарката в къщи! Ами точно това иска Нана. Да не мислите, че я беше грижа дали ще я набият. Стига само поверените й деца да не са изложени на опасност. Но за беда, Лиза се върна в кухнята и се залови отново с пудинга си. Виждайки, че тя няма да й помогне, Нана започна да дърпа веригата, докато най-после я скъса. В следващия миг тя се втурна в трапезарията на номер двадесет и седем и вдигна лапите си към тавана — по този начин тя изразяваше най-ясно това, което искаше да каже. Мистър и мисис Дарлинг веднага разбраха, че нещо ужасно става в стаята на децата им и без да се сбогуват с домакините, изтичаха на улицата.
Но вече бяха изминали десет минути, откакто трите дяволчета измамиха Лиза, като дишаха скрити зад завесите; а за десет минути Питър Пан можеше да свърши много работа.
Нека сега се върнем в детската стая.
— Всичко е спокойно — обяви Джон и изскочи от скривалището си. — Хей, Питър, можеш ли наистина да хвърчиш?