Вместо да си прави труд да му отговори, Питър полетя в кръг из стаята, като пътьом отнесе и плочата на камината.
— Чудесно! — възкликнаха Джон и Майкъл.
— Колко е сладък! — извика Уенди.
— О, да, колко съм сладък — извика Питър, който пак забрави, че е неприлично сам да се хвали.
Изглеждаше тъй възхитително лесно и те се опитаха да хвръкнат първо от пода и после от леглата си, но вместо да полетят нагоре, падаха надолу.
— Хей, как го правиш? — попита Джон, като си търкаше коленете; той беше практично момче.
— Просто си мислиш за прекрасни, чудесни неща — обясни Питър — и тези мисли те издигат във въздуха.
Той пак полетя, за да им покаже колко лесно е да се хвърчи.
— Много бързо го правиш — каза Джон. — Хвръкни още веднъж, ама съвсем бавно.
Питър се издигаше във въздуха ту бавно, ту бързо.
— Разбрах как става, Уенди! — извика Джон, но веднага откри, че не е разбрал. Нито един от тях не можа да хвръкне и два пръста от пода, макар че дори Майкъл вече четеше двусрични думи, а Питър не може да отличи А от О.
Питър, разбира се, се шегуваше с тях, защото никой не може да хвръкне, ако върху него няма прашец от крилцата на фея. За щастие, както вече споменахме, едната му ръка беше изцапана с пращец от крилцата на Менче-Звънче; той духна по малко пращец върху всяко от трите деца и резултатите бяха отлични.
— Сега си развъртете раменете ей така — каза той — и се пуснете.
Те всички бяха на леглата си и храбрият Майкъл се пусна пръв. Той всъщност нямаше намерение да се пусне, но някак си се пусна и веднага се понесе из стаята.
— Хвръкнах! — изпищя той, както се издигаше във въздуха.
Джон също се пусна и срещна Уенди при вратата на банята.
— Ах, прекрасно!
— О, чудесно!
— Виж ме!
— Виж ме!
— Виж ме!
Те летяха далеч не така елегантно като Питър и малко ритаха с крака, но главите им се блъскаха о тавана, а на света няма по-приятно нещо от това. Отначало Питър подаде ръка на Уенди, но Менче-Звънче така се разсърди, че той я пусна.
Летяха нагоре-надолу, въртяха се в кръг. „Божествено!“ беше думата, с която Уенди изразяваше възторга си.
— Хей — извика Джон, — защо да не изхвърчим навън?
Разбира се, точно към това ги подмамваше Питър.
Майкъл беше готов: искаше да види колко време ще му вземе да прелети един милиард километра. Но Уенди се колебаеше.
— А сирените? — подхвърли Питър.
— О, о!
— А има и пирати.
— Пирати ли? — извика Джон и грабна цилиндъра, който носеше в неделен ден. — Да тръгваме веднага.
Тъкмо в този момент мистър и мисис Дарлинг заедно с Нана бързешком излязоха от къщата на номер двадесет и седем. Тичаха по средата на улицата, за да могат да видят прозореца на детската стая. Да, той беше още затворен, но стаята бе силно осветена; най-много се стреснаха обаче, когато видяха през завесите сенките на три малки фигури по нощници и пижами, които се въртяха в кръг, но не на пода, а във въздуха.
Не три фигурки, а четири!
Разтреперани, те отвориха вратата към улицата. Мистър Дарлинг искаше да изтича напред, но мисис Дарлинг му направи знак да стъпва тихо. Тя дори се опита да накара сърцето си да бие тихо.
Ще стигнат ли навреме до детската стая? Колко много ще се зарадват, ако стигнат, пък и ние ще си отдъхнем и ще се успокоим; но тогава няма да има приказка. Ако обаче не стигнат навреме, аз тържествено обещавам, че накрая всичко ще завърши благополучно.
Те щяха да стигнат навреме, ако не бяха малките звездички, които ги дебнеха. Звездичките пак разтвориха прозореца и най-малката от тях извика:
— Опасност, Питър!
Питър разбра, че няма нито миг за губене.
— Хайде, тръгваме! — извика той заповеднически и веднага полетя в нощта, последван от Джон, Майкъл и Уенди.
Мистър и мисис Дарлинг, следвани от Нана, се втурнаха в детската стая, но беше вече късно. Птичките бяха отлетели.
4.
ЛЕТЕНЕТО
„Втората надясно и после направо до сутринта.“
Така се отивало до Небивала земя, беше казал Питър на Уенди. Но дори и птичките, които носят карти и ги разглеждат, кацнали на някое ветровито място, не биха могли да я забележат, ако се водят само по тези указания. Защото Питър, виждате ли, ей така просто каза каквото му мина през главата.
Отначало неговите спътници му се доверяваха сляпо. И толкова голямо беше удоволствието им да летят, че щом им скимнеше, те губеха време да обикалят около черковни камбанарии и други високи сгради, които срещаха по пътя си.
Джон се надпреварваше с Майкъл, като го оставяше отначало да вземе малко преднина.