Смееха се, щом си спомнеха, че доскоро летенето из стаята им се струваше голямо чудо.
Доскоро. Но откога? Този въпрос започна сериозно да безпокои Уенди, когато вече летяха над морето. Джон смяташе, че вече преминават над второ море и че летят трета нощ.
Понякога беше тъмно, а понякога светло; ту им беше много студено, ту много топло. Наистина ли бяха много гладни или се преструваха на гладни, защото Питър знаеше такъв весел начин да им доставя храна? Той подгонваше птици, които носеха такава храна, каквато се яде и от хората, и им я измъкваше от човките. Тогава те пък го подгонваха и си я вземаха обратно; така се гонеха весело с километри и най-после се разделяха съвсем приятелски. Но Уенди с леко безпокойство забеляза, че Питър сякаш не си даваше сметка колко странен е този начин да си изкарваш прехраната; дори не знаеше, изглежда, че има и други начини да се сдобиеш с храна.
Разбира се, те не се преструваха, че им се спи — наистина им се спеше. А това беше много опасно, защото щом задремеха, веднага падаха право надолу. И най-ужасното беше, че на Питър това му се струваше смешно.
— Ето, пак пада! — крещеше той весело, щом Майкъл внезапно полетеше надолу като камък.
— Спаси го, спаси го! — викаше Уенди, гледайки с ужас страховитото море под тях. В края на краищата Питър винаги се спускаше стремително и улавяше Майкъл тъкмо преди да потъне във водата. Правеше го по възхитителен начин, но винаги чакаше до последния миг; явно беше, че го прави, за да покаже колко е ловък, а не за да спаси един човешки живот. При това той обичаше разнообразието: играта, която му се струваше интересна в един момент, можеше изведнъж да му омръзне, така че винаги беше възможно следния път да те изостави.
Питър можеше да спи във въздуха, без да падне, като просто лягаше по гръб; можеше да го прави, защото беше много лек; толкова лек, че ако застанеш зад него и го духаш, той се носи напред.
— Бъдете по-учтиви с него — пошепна Уенди на Джон, когато започнаха една нова игра: както летяха един зад друг, всеки трябваше да прави това, което прави първият, тоест Питър.
— А ти му кажи да престане да се перчи — възрази Джон.
При тази игра Питър летеше ниско над водата и докосваше опашката на всяка срещната акула, както децата слагат тичешком ръка на пречките на някоя ограда, така че пръстите им да отскачат от железата. Те не успяваха да повторят всичките му фокуси, та вероятно той ги правеше само за да се поперчи, защото постоянно обръщаше глава назад, да види колко опашки са пропуснали.
— Трябва да бъдете любезни с него — внушаваше Уенди на братята си. — Какво ще правим, ако ни изостави?
— Ще се върнем обратно — каза Майкъл.
— А как ще намерим пътя без него?
— Тогава можем да продължим да летим, защото не знаем как да спрем.
Това беше вярно. Питър бе забравил да им покаже как да спрат.
Джон каза, че в най-лошия случай ще летят все направо и понеже земята е кръгла, най-после пак ще стигнат до прозореца на тяхната стая.
— А кой ще ни дава храна, Джон?
— Аз отхапах доста голямо парче от месото, което онзи орел носеше в клюна си.
— Отхапа, но едва след като двадесет пъти се опитваше напразно — напомни му Уенди. — И дори да се научим да си крадем храна по този начин, ако той не е при нас да ни помага, постоянно ще се блъскаме в облаците.
Те наистина постоянно се блъскаха. Вече можеха да хвърчат уверено, макар че прекалено много ритаха с крака. Но щом видеха пред себе си облак, колкото повече се мъчеха да го избегнат, толкова по-сигурно беше, че ще се блъснат в него. Ако Нана беше с тях, тя отдавна вече щеше да е сложила превръзка на челото на Майкъл.
В момента Питър не беше с тях и те се чувствуваха доста самотни без него. Той можеше да хвърчи много по-бързо от тях и понякога се стрелваше напред с такава скорост, че те го изгубваха от погледа си; явно отиваше да изкара някое приключение, в което те нямаше да участвуват. Връщаше се при тях, като се смееше на нещо ужасно смешно, което бил казал на някоя звезда и което беше вече забравил. Когато се връщаше, те понякога забелязваха, че по него са полепнали люспи от сирена, но той не можеше да разкаже какво точно се беше случило. Това много дразнеше децата, които никога не бяха виждали сирени.
— Той ги забравя толкова бързо! — разсъждаваше Уенди. — Как можем да очакваме, че постоянно ще си спомня за нас?
И наистина понякога, когато се върнеше, той не си спомняше за тях или поне не си ги спомняше добре. Уенди беше уверена в това: по очите му разбираше, че той ги разпознаваше едва в момента, когато щеше вече да ги задмине. Веднъж дори тя трябваше да му каже името си.