Смий го слушаше с растящо възхищение.
— Това е най-лукавият, най-чудесният план, който някога съм чувал — извика той. И двамата, изпълнени с възторг, започнаха да танцуват и да пеят:
Те започнаха куплета, но не го довършиха, защото се чу един друг звук, който ги накара да млъкнат. Отначало той беше тих, че дори листо да паднеше би го заглушило, но толкова после се приближи, и стана по-ясен.
Тик-так-тик-так.
Хук се разтрепера, вдигнал единия си крак във въздуха.
— Крокодилът! — изпъшка той и хукна да бяга, последван от боцмана си.
Наистина беше крокодилът. Той бе задминал червенокожите, които вървяха по следите на другите пирати, и бе запълзял към Хук.
Момчетата отново излязоха на открито, но опасностите на нощта не бяха още преминали, защото скоро Нибз дотича задъхан, подгонен от глутница вълци. Езиците на вълците висяха от устата им и воят им беше страхотен.
— Спасете ме, спасете ме! — извика Нибз и падна на земята.
— Но какво можем да направим? Какво можем да направим?
Голям комплимент беше за Питър, че в този ужасен момент техните мисли се обърнаха към него.
— Какво би направил Питър при такъв случай? — извикаха те едновременно. И почти в същия миг добавиха: — Питър би погледнал вълците, като си мушне главата между краката. — И след това: — Да направим, както би постъпил Питър.
Това е най-успешният начин да се справиш с вълци и момчетата като един човек се наведоха и мушнаха глави между краката си. Следващият момент беше много дълъг, но победата дойде скоро, тъй като щом момчетата тръгнаха към тях в тази страшна поза, вълците подвиха опашки и побегнаха.
Сега Нибз стана от земята и другарите му помислиха, че втренчените му очи още виждат вълците. Но той не виждаше вълци.
— Видях нещо още по-чудесно — извика той, когато те се събраха наоколо му, изпълнени с любопитство. — Една голяма бяла птица, която лети към нас.
— Каква птица?
— Не знам — отвърна Нибз, обзет от страх, — но тя изглеждаше много уморена и както хвърчеше, стенеше: „Горката Уенди“.
— Горката Уенди?
— Спомням си — извика Дребосъка веднага, — че има птици, които се наричат уенди.
— Ето я, иде — викна Къдравия и посочи Уенди в небето.
Сега Уенди беше почти над главите им и те можеха да чуят жалния й вик. Но още по-ясно достигаше до тях пискливият глас на Менче-Звън-че. Ревнивата фея сега бе махнала маската на приятелство, нахвърляше се върху жертвата си от всички страни и я щипеше жестоко, щом я докоснеше.
— Здравей, Менче! — извикаха учудените момчета.
Отговорът на Менче-Звънче изтрещя като гърмеж:
— Питър иска да застреляте Уенди.
Имаха навик да не задават въпроси, когато Питър им дадеше заповед.
— Да направим каквото иска Питър — извикаха простодушните момчета. — Бързо, грабвайте лъковете и стрелите.
Всички, освен Свирчо, се спуснаха през дънери-те на дърветата. Той носеше лъка и стрелите със себе си. Менче-Звънче забеляза това и потри радостно малките си ръчички.
— Бързо, Свирчо, бързо — писукаше тя. — Питър толкова ще се радва!
Свирчо възбудено сложи една стрела на лъка си.
— Хвръкни настрани, Менче, да не те ударя — извика той.
После пусна стрелата и Уенди полетя към земята със забита в гърдите й стрела.
6.
КЪЩИЧКАТА
Когато другите момчета изскочиха въоръжени от дупките на пъновете, глупавият Свирчо стоеше горд като завоевател над тялото на Уенди.
— Много закъсняхте — извика той, — аз вече свалих Уенди. Питър ще бъде толкова доволен от мен!
— Глупак! — извика над главата му Менче-Звънче и литна да се скрие някъде: Другите момчета не я чуха. Бяха се струпали около Уенди и я гледаха. Страшна тишина цареше в гората — ако сърцето на Уенди биеше, те всички щяха да го чуят.
Дребосъка заговори пръв:
— Това не е птица — каза той изплашено. — Струва ми се, че е дама.
— Дама ли? — възкликна Свирчо и се разтрепера.
— И ние я убихме — каза Нибз дрезгаво.
Всички в миг снеха шапките си.
— Сега разбирам — каза Къдравия. — Питър я е пратил при нас. — Натъжен, той се хвърли на земята.
— Най-после една дама щеше да се погрижи за нас — каза единият от близнаците — и вие я убихте.
На всички им беше жал за Свирчо, но по им беше жал за самите тях; и затова когато той направи крачка към тях, те се отдръпнаха назад.
Лицето на Свирчо беше съвсем бледо, но чертите му изразяваха такова чувство за достойнство, каквото никой не бе виждал у него дотогава.