След като децата си тръгнаха, Питър продължи известно време да свири весело на флейтата си, без да подозира каква трагедия се разиграва горе. Очевидно той напразно се опитваше да докаже на себе си, че никак не му е мъчно. После реши да не си взема лекарството, за да ядоса Уенди. След това легна на леглото върху завивката, за да я наскърби още повече; защото тя винаги го завиваше с одеялото и казваше, че човек не знае дали няма да му стане студено, когато превали нощта. Най-после едва не заплака; но изведнъж му мина през ум колко би се възмутила Уенди, ако вместо да плаче, той се смее. И затова се изсмя високомерно и както се смееше, внезапно заспа посред смеха си.
Понякога, макар и не често, той сънуваше; и тези сънища бяха по-мъчителни от сънищата на другите момчета. Не можеше да се откъсне от тях, въпреки че с часове жално стенеше в съня си. Тези сънища бяха, смятам, във връзка със загадката на живота му. В такива случаи Уенди имаше обичай да го вдига от леглото и да го слага на скута си, като го успокоява по много сладък начин, който сама си бе измислила; и когато той престанеше да стене, тя бързо го поставяше на леглото, преди да се е събудил напълно, за да не разбере в какво унизително положение е бил.
Но сега той беше заспал и не сънуваше. Едната му ръка висеше от леглото, единият му крак бе сгънат и несвършената част от смеха му бе останала на устните му, които бяха разтворени и между тях се виждаха малките бисерчета.
Така беззащитен го завари Хук. Той стоеше мълчалив при долния отвор на пъна и гледаше своя неприятел на другия край на стаята. Дали някакво чувство на състрадание не смути мрачната му гръд? Този човек не беше изцяло лош: обичал цветя (така са ми казвали) и хубава музика (свирел доста добре на клавесин); и нека признаем открито, иди-личната картина го развълнува дълбоко. Под влияние на зърното добро, което още съществуваше в него, той щеше, макар и неохотно, да се изкачи обратно през дупката на дънера, ако не беше едно нещо, което го вбеси.
Задържа го дръзкият вид, който Питър имаше, дори когато спеше. Отворената уста, отпуснатата ръка, сгънатото коляно, всички те, взети заедно, бяха такова олицетворение на дързост, каквото, нека се надяваме, няма никога да се мерне пред очи, тъй чувствителни към подобно оскърбление. Те превърнаха сърцето на Хук в камък. Ако неговата ярост избухнеше и го разкъсаше на сто къса, всички късове биха полетели към спящото момче.
Макар че единствената лампа осветяваше слабо леглото, Хук стоеше в тъмнина и при първата си безшумна стъпка напред той откри преграда — вратата пред долния край на дънера. Тя не затваряше отвора до горе и той гледаше над нея. Наведе се над вратата, за да намери пипнешком резето, но то се оказа много ниско. Хук не можа да го достигне и това го разяри. Тогава размътеният му ум реши, че изразът на лицето на Питър и позата му са станали още по-предизвикателни. Той заблъска вратата и дори се хвърли върху нея с цялата си тежест. Нима в края на краищата врагът му ще се изплъзне?
Но какво е това? Червеното петно в окото му бе зърнало кратунката на Питър, поставена на една полица, която можеше лесно да достигне. Той веднага се сети какво съдържа малката кратунка; сега спящото момче е в негова власт, реши той.
Понеже се страхуваше, че може да бъде заловен жив, Хук винаги носеше със себе си отрова, за да може да се самоубие, преди да го обесят. У него бяха попадали много пръстени, в които бе скрита смъртоносна отрова; той сам бе смесил тези отрови и ги бе варил, докато се получи една жълта течност, съвършено непозната на лекарите, която вероятно беше най-силната отрова на света.
Сега той капна пет капки от нея в кратунката на Питър. Ръката му се разтрепера, но по-скоро от радост, отколкото от срам. Докато отмерваше капките, той не погледна към Питър, но не защото се страхуваше, че може да му стане жал за момчето; просто се страхуваше, че може да разлее отровата. След това хвърли тържествуващ и злорад поглед на жертвата си, обърна се и с гърчене едва се измъкна през тесния отвор на дънера. Когато изскочи на земята, той приличаше на самия дух на злото, излизащ от дупката си. Нахлупи шапката си и небрежно я кил-на над ухото; после се загърна с плаща си, като вдигна единия му край, сякаш за да скрие лицето си от нощта, от която той бе най-черната част, и мърморейки странно на самия себе си, започна да се промъква между дърветата.
Питър продължаваше да спи. Светлината затрептя и угасна; стаята потъна в мрак; но той все още спеше. Трябва да е било не по-малко от десет часа (по часовника на крокодила), когато той внезапно се събуди и седна на леглото си; не знаеше какво го е събудило. Тогава чу, че някой тихо и предпазливо чука на вратата на неговото дърво.