Сега съжаляваше, че бе дал на птиците в острова такива странни имена, поради което те бяха станали диви и човек трудно можеше да се доближи до тях.
Питър нямаше избор освен да бърза напред по начина, по който се движат червенокожите; за щастие той отдавна бе възприел техните бойни навици. Но в каква посока да върви, щом не е сигурен, че децата са били отведени на кораба? Плиткият сняг, който бе природа се бе смълчала от ужаса на скорошното клане. Питър бе научил децата на някои неща, полезни за живота в гората — сам ги бе научил от Тигрова Лилия и Менче-Звънче — и бе сигурен, че когато се озоват в отчаяно положение, те няма да забравят тези неща. Ако му се удаде случай, Дребосъка ще остави белези по дърветата, Къдравия ще пуща семенца, а Уенди ще изпусне кърпичката си на някое видно място. Но трябваше да се съмне, за да може да търси такива знаци, а той нямаше време да чака.
Крокодилът му пресече пътя, но освен него наоколо нямаше никакво живо същество, никакъв звук, никакво движение; Питър обаче знаеше добре, че внезапна смърт може да го чака при следното дърво или да го дебне отзад.
Той изрече страшна клетва: „Този път смърт — или за Хук, или за мен!“
Запълзя като змия; после се изправи и изтича бързо през една полянка, осветена от месеца. Сложил бе пръст на устните си и стискаше камата с другата си ръка. Беше ужасно щастлив.
14.
ПИРАТСКИЯТ КОРАБ
Една зелена светлинка премигваше над заливче-то Кид, което е близо до устието на Пиратската река. Тази светлинка показваше мястото, където бе хвърлил котва двумачтовият кораб „Джоли Роджжър“. По-голяма част от корпуса му беше във водата — толкова много бе натоварен с плячка. Отдалеч личеше, че този бързоходен кораб е целият омърсен, че всяка греда в него е отвратителна, подобна на място, обсипано с разкъсани птичи пера.
Той беше обвит в мантията на нощта, през която никакъв звук от него не би могъл да стигне до брега. На борда се чуваха малко звуци и никой от тях не беше приятен, освен бръмченето на шевната машина, пред която седеше Смий. Винаги трудолюбив и услужлив, олицетворение на делничното и баналното, Смий предизвикваше съчувствие. Не зная защо той беше тъй безкрайно трогателен; може би защото той тъй трогателно не си даваше сметка, че е толкова трогателен; дори силни хора се обръщаха настрани, за да не го гледат — такова състрадание извикваше той у тях. Неведнъж през летни вечери той бе намирал извора на сълзите у Хук и го бе отприщвал. Но Смий не забелязваше това, както и много други неща.
Неколцина пирати се бяха облегнали на фалш-борта и пиеха, дишайки зловонните изпарения, които се носеха от блатата край брега. Други се бяха из-легнали на палубата и играеха на зарове и карти. А четиримата, които бяха носили къщичката, капнали от умора, лежаха по очи край другите, но дори и като спяха, се обръщаха ту на една страна, ту на друга, за да бъдат по-далече от куката на Хук, да не би той, минавайки покрай тях, случайно да я забие в някого.
Хук се разхождаше замислен по палубата. О, колко неразгадаем е човекът. Дошъл бе часът на неговото тържество. Питър бе премахнат завинаги от пътя му; всички други момчета бяха на кораба и скоро щяха да бъдат хвърлени в морето. Това щеше да бъде най-зловещото му дело от времето, когато бе заставил Барбекю да му се подчини, и знаейки колко суета има в човешката душа, можем ли да се учудваме, че той сега крачеше по палубата, сякаш носен на крилете на успеха?
Но нямаше радостна възбуда в походката му; тя бе тъй унила като мислите, които се въртяха в мрачния му ум. Хук бе дълбоко обезсърчен.
Той често беше подтиснат, когато разговаряше със себе си на борда на кораба в тишината на нощта. Подтискаше го ужасната самота, в която живееше. Никога този загадъчен човек не се чувствуваше по-самотен, отколкото когато беше заобиколен от своите кучета — в обществото те стояха толкова по-ниско от него.
Хук не беше истинското му име. Ако разкрием кой беше той в действителност, това би предизвикало ужасен скандал дори днес. Онези, които четат между редовете, трябва да са вече отгатнали, че той е следвал в едно прочуто частно училище, чиито традиции още го притискаха като тесни дрехи; впрочем тези традиции бяха в голяма степен свързани с облеклото. На него дори сега му беше противно да се качи на пленен кораб в същите дрехи, с които е бил облечен по време на битката. Ходеше отпуснато по изискания начин, обичаен за неговото училище. Но повече от всичко друго той бе запазил от онова време истинска страст към „добрия тон“, т.е. към достойното държане.