Върна се в детската стая, където завари Нана, захапала в устата си нещо, което се оказа сянката на момчето. Когато то подскочи и побягна, Нана бързо блъсна прозореца — закъсня един миг и не можа да хване момчето, но сянката му не успя да мине — прозорецът се затръшна и я откъсна.
Можете да бъдете сигурни, че мисис Дарлинг я разгледа много внимателно — беше най-обикновена сянка.
У Нана нямаше никакво съмнение какво трябва да направи със сянката. Тя я простря на перваза на прозореца, с което искаше да каже: „Момчето сигурно ще се върне да си я потърси. Като я оставим тук, то лесно може да си я прибере, без да уплаши децата.“
За нещастие обаче, мисис Дарлинг не можеше да я остави да виси отвън: хората ще си помислят, че тя е простряла пране на прозореца, както правят в бедняшките къщи. Искаше да я покаже на мистър Дарлинг, но в момента той пресмяташе колко ще струват зимните палта на Джон и Майкъл — беше му пламнала главата, та я бе увил с мокър пешкир, за да му се проясни умът. Срамота щеше да бъде да го безпокои тъкмо сега; а освен това тя знаеше много добре какво ще каже той: „Така е, като имаме куче за бавачка“. Затова тя реши да сгъне внимателно сянката и да я прибере в едно чекмедже, докато се яви подходящ случай да каже на мъжа си. „О, господи, какви работи!“ — помисли си тя.
Случаят се яви след една седмица — в онзи петък, който никога нямаше да забравят. Петък беше, разбира се.
— Трябваше особено да внимавам в петъчен ден — казваше тя по-късно на мъжа си, докато Нана стоеше от другата й страна и й държеше ръката.
— О, не, не — възразяваше мистър Дарлинг, — аз съм виновен за всичко. Аз, Джордж Дарлинг, съм причина за нещастието. Меа culpa, mea culpa!1 — Той учил латински в училище.
Тъй седяха всяка вечер и си спомняха за онзи съдбоносен петък, докато всички подробности на случката така се запечатаха в мозъците им, че излязоха чак от другата страна, както гербът на лоша монета личи и на обратната й страна.
— Ако не бях приела поканата да вечеряме у съседите на номер двадесет и седем, това нямаше да се случи — въздишаше мисис Дарлинг.
— Ако не бях изсипал лекарството си в паницата на Нана… — добавяше мистър Дарлинг.
— Ако се бях престорила, че ми харесва лекарството — казваха влажните очи на Нана.
— Всичко стана, защото толкова обичам да ходя на гости.
— Всичко е заради моята пагубна дарба да правя шеги.
— И защото толкова се засягам от дребни неща, мои скъпи господарю и господарке.
И тогава един или друг от тях се разплакваше, особено Нана, когато си помислеше: „Вярно е, вярно е, не трябваше да вземат куче за бавачка“, и често пъти сам мистър Дарлинг избърсваше очите й с носната си кърпичка.
— Този демон! — викаше мистър Дарлинг и Нана излайваше като ехо. Мисис Дарлинг обаче никога не ругаеше Питър; в десния ъгъл на устата й имаше нещо, което не й позволяваше да нарича момчето с обидни имена.
Седяха в празната детска стая и с умиление си спомняха и най-дребните подробности на онази страшна нощ. Вечерта бе почнала тъй спокойно, без нищо особено, точно както стотици други вечери, когато Нана пускаше вода във ваната, вземаше Майкъл на гърба си и го занасяше в банята.
— Няма да си лягам! — крещеше той като дете което смята, че всичко зависи от неговата воля. — Няма! Няма! И вече няма да те обичам, Нана! Казвам ти, че няма да се къпя, няма, няма.
Тогава в стаята бе влязла мисис Дарлинг, облечена в бялата си вечерна рокля. Беше се облякла рано, защото Уенди толкова обичаше да я гледа във вечерната й рокля и с огърлицата, която й бе подарил мистър Дарлинг. На ръката си носеше гривната на Уенди; беше я помолила да й я даде на заем за тази вечер. Уенди много обичаше да дава своята гривна на майка си.
Мисис Дарлинг бе заварила двете си по-големи деца да играят на татко и мама, по онова време, когато се е родила Уенди.
— Щастлив съм да ви съобщя, мисис Дарлинг, че сега вие сте майка — казваше Джон със същия тон, с който мистър Дарлинг трябва да го е казвал на времето.
Уенди подскачаше от радост, точно както истинската мисис Дарлинг сигурно е подскачала.
След това бяха играли на „раждането на Джон“; като всичко стана с големи церемонии, както той смяташе, че подобава на раждането на момче. Тогава Майкъл бе излязъл от банята и бе поискал и той също да бъде роден, но Джон му се бе сопнал: не искали повече деца. Майкъл едва не се бе разплакал. — Никой не ме иска — изхълца той и, разбира се, сърцето на дамата във вечерна рокля се стопи.