О, не! Написахме го, защото такъв беше очарователният план, който бяха измислили, преди да напуснем кораба; но оттогава нещо трябва да се е случило, защото не те влетяха в стаята, а Питър и Менче-Звънче.
Първите думи на Питър издават неговия план.
— Бързо, Менче — пошепна той, — затвори прозореца, залости го. Точно така. Сега ти и аз трябва да си отидем през стълбите. Когато Уенди пристигне, тя ще си помисли, че майка й е затворила прозореца, за да не я пусне вътре; и тогава тя ще трябва да се върне при мен.
Сега разбирам това, което по-рано ме озадачаваше — защо, след като изтреби пиратите, той не се върна на острова и не остави Менче-Звънче да придружи децата до континента. Значи този план е бил в главата му през всичкото време.
Вместо да почувствува, че действува лошо, той танцуваше от радост; после надзърна в дневната детска стая да види кой свири и пошепна на Менче-Звънче:
— Ето майката на Уенди. Тя е хубавичка, но не толкова хубава, колкото моята майка. Устата й е пълна с напръстници, но не толкова пълна, колкото устата на майка ми.
Разбира се, той не знаеше абсолютно нищо за майка си, но понякога обичаше да се хвали с нея.
Той не познаваше мелодията „Дом, сладък дом“, която мисис Дарлинг свиреше на пианото, но знаеше, че тя означава „Върни се, Уенди, Уенди, Уенди“. Тогава той извика с ликуващ глас:
— Никога вече няма да видиш Уенди, никога, защото прозорецът е залостен.
Той надзърна отново, за да разбере защо спря музиката, и видя, че мисис Дарлинг бе облегнала глава на пианото и че две сълзи се бяха появили на очите й.
„Тя иска да отворя прозореца, но няма да го отворя, не!“ — помисли си Питър.
Отново погледна: сълзите си бяха там или може би две други бяха заели мястото им.
„Тя ужасно обича Уенди“ — си каза той, яд го беше на нея, загдето не разбираше, че тя може да живее и без Уенди. Причината беше толкова проста: „И аз също я обичам. Не можем и двамата да я имаме при себе си, уважаема лейди.“
Но тази лейди не искаше да се примири и той се чувствуваше нещастен. Престана да я гледа, но дори и тогава мисълта за нея не го напущаше. Започна да подскача из стаята и да нрави смешни гримаси, но когато спря, стори му се, като че ли тя е вътре в него и тропа на сърцето му.
„О, добре тогава“ — каза той най-после и усети, че гърлото му се стяга. След това отвори прозореца.
„Хайде, Менче — извика той с глас, в който звучеше страшна подигравка към природните закони, — не ни трябват такива глупави майки“ — и отлетя.
И така, в края на краищата Уенди, Джон и Майкъл намериха прозореца отворен; но това бе повече отколкото заслужаваха. Те стъпиха на пода, без ни най-малко да чувствуват срам; най-малкият бе дори забравил дома си.
— Джон — каза той, като неуверено се огледа наоколо, — струва ми си, че съм бил тук някога.
— Разбира се, че си бил, глупчо. Ето там ти е леглото.
— Вярно — съгласи се Майкъл, без да бъде съвсем сигурен.
— Хей — извика Джон, — его колибката! — Той изтича през стаята да погледне вътре.
— Сигурно Нана е там — каза Уенди.
Но Джон свирна с уста.
— Я виж! — извика той. — Вътре лежи човек.
— Това е баща ни — възкликна Уенди.
— Чакай да видя баща ни — молеше се настойчиво Майкъл и когато му отвориха място, той го разгледа внимателно. — Не е толкова голям, колкото пирата, дето го убих — рече той искрено разочарован. Много се радвам, че мистър Дарлинг спеше, защото щеше да бъде тъжно, ако тези думи бяха първите, които чуеше от малкия Майкъл.
Уенди и Джон бяха доста изненадани, че намират баща си в кучешката колибка.
— Сигурен съм — каза Джон като човек, който не вярва на паметта си, — че той не спеше в колибката.
— Джон — рече Уенди колебливо, — може би не си спомняме някогашния живот така добре, както си мислехме.
Те изтръпнаха, като че ли ги бяха полели със студена вода; и така им се падаше.
— Колко небрежна е майка ни — обади се малкият негодник Джон. — Не си е в къщи, когато се връщаме.
Тъкмо в този момент мисис Дарлинг започна отново да свири.
— Това е мама! — извика Уенди, като надзърна през открехнатата врата.
— Тя е! — потвърди Джон.
— Значи ти не си наистина наша майка — запита Майкъл, комуто сигурно се спеше.
— О, боже — възкликна Уенди, почувствувала за първи път угризения на съвестта, — крайно време беше да се върнем.
— Хайде да се вмъкнем крадешком — предложи Джон и да й закрием очите с ръце.
Но Уенди, която смяташе, че трябва да й разкрият радостната новина по-нежно, имаше по-добър план.
— Да се мушнем в леглата си и да лежим тихо, та като влезе мама, да изглежда като че ли никога не сме отсъствували от къщи.