— Кое е това Менче-Звънче?
— О, Питър! — извика Уенди възмутена. Но дори и след като му обясни, той не можа да си спомни.
— Толкова много феи има — възрази той. Предполагам, че вече е умряла.
Смятам, че той беше прав, тъй като феите не живеят дълго; но те са толкова малки, че краткият им живот им се струва много дълъг.
Уенди беше огорчена и когато откри, че за Питър изтеклата година е била като един ден; на нея годината на чакане й се бе сторила безкрайно дълга. Но самият Питър бе все така очарователен както винаги и те прекараха чудесно, чистейки къщичката, скрита високо в листака на едно старо дърво.
На следната година той не дойде да я вземе. Тя напразно го чакаше, облечена с нова рокля, защото старата просто не й ставаше; той обаче не се появи.
— Може би е болен — каза Майкъл.
— Нали знаеш, че той никога не се разболява.
Майкъл се приближи до нея и й пошепна с разтреперан глас:
— А може би такова момче изобщо не съществува, Уенди?
Тя щеше да се разплаче, ако Майкъл не беше заплакал преди нея.
Когато на следната пролет дойде време за голямо чистене, Питър отново пристигна. И най-странното бе, че той не знаеше, че е пропуснал цяла година. Тогава момичето Уенди го видя за последен път. Заради него тя още известно време се опитваше да не расте много бързо; но когато получи награда за отлични общи познания, Уенди разбра, че приятелството й с Питър е свършено. Годините идваха и отминаваха, а безгрижното момче не се връщаше. Когато пак се срещнаха, Уенди беше вече женена жена и за нея Питър беше само малко прах в кутията, където бе държала играчките си. Уенди беше вече пораснала. Но не трябва да я съжалявате. Тя беше от онези деца, които искат да пораснат. И накрай, по свое собствено желание, тя порасна един ден по-рано от другите момичета.
По това време всичките момчета бяха вече пораснали, тоест бяха си изпели песента; и затова едва ли си заслужава да говорим повече за тях. Можете всеки ден да видите Нибз, близнаците и Къдравия как отиват в канторите си, всеки един от тях с чанта под мишница и чадър в ръка. Майкъл сега е машинист на локомотив. Дребосъка се ожени за една лейди с титла и така стана лорд. Виждате ли онзи съдия с бяла перука на главата, който излиза от желязната врата? Той едно време беше Свирчо. А брадатият мъж, който не знае да разправи една приказка на децата си, беше някога Джон.
Уенди се ожени, облечена в бяла рокля с розов шарф на кръста. Странно е, че Питър не долетя в черквата да се противопостави на сключването на брака.
Годините пак се затъркаляха и на Уенди и се роди дъщеря. Това не трябва да се пише с мастило, а със златни букви.
Кръстиха я Джейн и тя имаше странен изпитателен поглед, сякаш още от първия миг, когато се появи на бял свят, искаше да задава въпроси. Когато порасна достатъчно, тя наистина започна да задава въпроси, и повечето от тях бяха за Питър Пан. Обичаше да слуша за Питър и Уенди й разказваше всичко, което можеше да си спомни за него. Разправяше й за Небивала земя в същата детска стая, от която на времето децата бяха избягали, подмамени от Питър. Сега това беше стаята на Джейн; баща й беше купил апартамента от Уендиния баща на изплащане с три на сто годишна лихва, тъй като мистър Дарлинг вече не обичаше да се изкачва по стълби. Мисис Дарлинг беше умряла и забравена.
Сега в детската стая имаше само две легла — на Джейн и на бавачката; нямаше кучешка колиба, защото Нана беше умряла — помина се от старост. През последните й месеци човек мъчно можеше да се разбере с нея, защото беше твърдо убедена, че само тя знае как да се грижи за децата.
Веднъж в седмицата бавачката имаше свободна вечер и тогава Уенди приспиваше Джейн. Това беше времето за приказки. Джейн бе измислила една интересна игра: слагаше чаршафа на главата на майка си, така че се образуваше нещо като палатка, мушкаше глава под палатката и в страшната тъмнина питаше шепнешком:
— Какво виждаме сега?
— Май че нищо не виждам тази вечер — казваше Уенди, чувствувайки, че ако Нана бе тук, тя не би позволила по-нататъшен разговор на тази тема.
— О, да, виждаш — казваше Джейн. — Виждаш времето, когато си била малко момиче.
— Това беше толкова отдавна, мило — въздишаше Уенди. — О, боже, как лети времето!
— Така ли лети — питаше хитрото дете, — както ти летеше, когато беше малко момиче?
— Когато аз летях! Знаеш ли, Джейн, понякога се питам дали наистина съм летяла.
— Разбира се, че си летяла.
— О, някогашните чудесни дни, когато можех да летя!
— Защо сега не можеш да летиш, мамо?
— Защото съм възрастна, миличко. Когато хората пораснат, те забравят как се лети.
— А защо забравят?