— Защото вече не са весели, невинни и безсърдечни. Само веселите, невинните и безсърдечните могат да летят.
— Какво значи весели, невинни и безсърдечни? Толкова искам да бъда весела, невинна и безсърдечна!
А понякога Уенди признаваше, че наистина вижда нещо:
— Мисля, че беше тази детска стая.
— И аз така мисля — съгласява се Джейн — Разправяй.
И те се впускат в голямото нощно приключение, което бе започнало, когато Питър долетя да търси сянката си.
— Глупавото момче — казва Уенди — се опитваше да я залепи със сапун и като не успя, се разплака. Плачът му ме събуди и аз му приших сянката.
— Изпусна нещо — прекъсна я Джейн, която сега знае историята по-добре от майка си. — Когато го видя, че седи на пода и плаче, какво му каза?
— Седнах в леглото си и попитах: „Защо плачеш, момче?“
— Да, така беше — казва Джейн, като си поема дълбоко дъх.
— И тогава всички полетяхме и той ни отведе в Небивала земя, където има феи, пирати, червено-кожи, лагуна със сирени, къща под земята и една малка къщичка, направена от клони.
— Да! Кое ти хареса най-много от всичко?
— Мисля, че най-много от всичко ми хареса къщата под земята.
— Да, и на мен. Какво беше последното нещо, което Питър ти каза?
— Последното нещо, което Питър ми каза, бе: „Винаги ме чакай и някоя нощ ще ме чуеш да кукуригам.“
— Да.
— Но, уви, той напълно ме забрави. — Уенди каза тези думи с усмивка. Толкова възрастна бе станала!
— Как кукуригаше той? — попита Джейн една вечер.
— Ей така — каза Уенди и се опита да изку-курига като Питър.
— Не, не така — каза сериозно Джейн, — а ето как. — И изкукурига много по-хубаво от майка си.
Уенди малко се сепна.
— Отде знаеш, малката ми?
— Често го чувам насън как кукурига — каза Джейн.
— О, да, много момичета го чуват насън, но аз съм единствената, която го е чувала будна.
— Блазе ти! — каза Джейн.
И след известно време дойде трагичната нощ. Беше точно такъв, какъвто си е бил винаги и Уенди още от пръв поглед забеляза, че той все още има всички млечни зъби.
Той беше малко момче, а тя беше възрастна. Вече едра жена, тя безпомощно се сгуши до огъня; чувствуваше се виновна, загдето е толкова пораснала и не смееше да мръдне.
— Здравей, Уенди — извика Питър, без да забележи колко различна е тя сега, тъй като той мислеше главно за себе си; при това в мъжделивата светлина на огъня бялата й рокля може би е изглеждала като нощницата, с която бе облечена, когато я бе видял за първи път.
— Здравей, Питър — отговори тя плахо, като се свиваше да стане колкото може по-малка. В душата й нещо плачеше и говореше: „Вече съм жена, върви си“.
— Хей, къде е Джон? — попита той, забелязвайки, че третото легло липсва.
— Джон не е тук сега — отвърна задъхано тя.
— Спи ли Майкъл? — попита Питър, като хвърли разсеян поглед към Джейн.
— Да — отговори Уенди. Сега тя почувствува, че постъпва нечестно и към Джейн, и към Питър. — Това не е Майкъл — добави тя бързо, за да не би по-късно той да я обвини в лъжа.
Питър отново погледна към леглото.
— А, ново дете ли е?
— Да.
— Момче или момиче?
— Момиче. „Сега той сигурно ще разбере“ — помисли си тя. Но той нищо не разбра. — Питър — каза тя неуверено, — ти може би очакваш, че ще отлетя с тебе?
— Разбира се. Затова съм дошъл. — И след това добави малко строго: — Забрави ли, че сега е пролет, време е за голямото чистене?
Тя знаеше колко безполезно е да му припомня, че е пропуснал много пролети.
— Не мога да дойда — каза тя; в гласа й звучеше нотка на извинение. — Забравила съм да летя.
— Бързо ще те науча пак.
— О, Питър, не си хаби напразно прашеца от крилцата на феите.
Тя се изправи. Едва сега най-сетне го обхвана страх.
— Какво е станало? — извика той, като отстъпи назад.
— Ще запаля лампата — отвърна тя — и сам ще видиш.
Доколкото знам, Питър се уплаши за първи път в живота си.
— Не пали лампата — изкрещя той.
Тогава Уенди гальовно разроши косата на нещастното момче. Тя вече не беше малкото момиче, чието сърце страдаше заради него; беше възрастна жена, която се усмихваше на всички тези неща, но усмивката й беше насълзена.
Уенди завъртя ключа на лампата и Питър я видя. Вик на болка се изтръгна от гърдите му. И когато високата красива жена се наведе да го вземе в прегръдките си, той рязко отскочи назад.
— Какво е станало? — извика той отново.
Тя трябваше да му каже истината.
— Аз съм голяма, Питър. Отдавна минах двадесетте. Отдавна пораснах.
— Ти ми обеща да не растеш!
— Не можех да не раста. Аз съм омъжена жена, Питър.
— Не си омъжена.