Той действително вярваше, че е било така. Уенди, която вече беше по нощница, също повярва на думите му и за да помогне да придумат Майкъл, попита баща си.
— Онова лекарство, дето го пиеш понякога, е много по-противно, нали, татко?
— Къде, къде по-противно! — извика храбро мистър Дарлинг. — Бих изпил една чаша от него, за да ти дам пример, само че съм затурил шишето някъде.
Не е съвсем точно да се каже, че го беше затурил; защото сам се бе покачил посред нощ отгоре на гардероба и го бе скрил там. Той не знаеше обаче, че преданата Лиза го беше намерила и го бе сложила отново на поличката над умивалника.
— Знам къде е, татко — изчурулика Уенди, винаги готова да услужи. — Ей сега ще ти го донеса. — И тя изхвръкна от стаята, преди той да може да я спре. Много странно, но мистър Дарлинг посърна изведнъж.
— Джон — каза той и потръпна от отвращение, — това е най-гадното лекарство на света. От ония противни, лепкави, сладникави сиропи.
— Бързо ще ти мине, татко — каза Джон ободрително и в същия миг Уенди се втурна в стаята е пълна чаша лекарство в ръка.
— Тичах с всичка сила, по-бързо не можах — каза тя задъхано.
— Чудесно! Колко скоро се върна! — отвърна баща й с хладна, отмъстителна учтивост, която обаче отиде на вятъра, защото Уенди не я долови. — Първо Майкъл — каза той упорито.
— Първо татко — възрази Майкъл, който беше подозрителен.
— Ще ми стане лошо, знаеш ли? — каза мистър Дарлинг заплашително.
— Хайде, татко — подкани го Джон.
— Дръж си езика, Джон — сряза го баща му.
Уенди изпадна в недоумение.
— Мислех, че ще го изпиеш съвсем лесно.
— Не е там въпросът — възрази той троснато. — Въпросът е, че в моята чаша има повече отколкото в лъжицата на Майкъл. — Гордото му сърце щеше да се пръсне от възмущение. — Не е честно! До последния си дъх ще твърдя, че не е честно!
— Чакам, татко — каза хладно Майкъл.
— Много лесно се казва, че чакаш. И аз чакам.
— Татко е пъзльо.
— И ти си пъзльо.
— Мен не ме е страх.
— И мен не ме е страх.
— Е, тогава изпий го.
— Е, тогава ти го изпий.
На Уенди й хрумна чудесна идея.
— Защо не ги глътнете едновременно?
— Разбира се — извика мистър Дарлинг. — Готов ли си, Майкъл?
Уенди почна да брои едно, две, три, и Майкъл изпи лекарството, но баща му изсипа чашата зад гърба си.
Майкъл изрева от ярост и Уенди възкликна:
— О, татко!
— Какво искаш да кажеш с това „о, татко“? — попита мистър Дарлинг. — Стига си дигал врява, Майкъл. Исках да си изпия лекарството, но… не си улучих устата. — И тримата го гледаха по ужасен начин, като че ли не се възхищаваха от него. — Слушайте, всички — каза той с подкупващ тон, щом Нана отиде в банята, — току-що ми дойде на ум една великолепна шега: ще излея лекарството си в паницата на Нана, тя ще помисли, че е мляко и ще го изпие. — Наистина лекарството беше бяло като мляко, но децата нямаха чувството за хумор на баща си и го гледаха с укор, докато той го изливаше в паницата на пода. — Ей, че е смешно! — извика той малко неуверено и те не посмяха да го изобличат, когато мисис Дарлинг и Нана се върнаха. — Нана е добро куче — каза той, като я потупа по гърба. — Налях ти мляко в паницата, Нана.
Нана завъртя опашка, изтича до паницата и започна да лочи лекарството, но веднага вдигна глава и хвърли на мистър Дарлинг такъв поглед! Не гневен; само му показа онези сълзи, които ни карат да се засрамим, когато обидим някое благородно куче; след това влезе в колибката си.
Мистър Дарлинг страшно се засрами, но не искаше да се предаде. Сред настъпилото ужасно мълчание мисис Дарлинг помириса паничката на Нана.
— О, Джордж — извика тя, — това е твоето лекарство!
— Ами да се посмеем малко — изрева той с престорена веселост, докато тя утешаваше момчетата, а Уенди прегръщаше Нана. — Защо ли се трепя да ви измислям шеги! — Уенди продължаваше да гали Нана. — Браво! — изкрещя той. — Глези я! Мен никой не ме глези, никой. Аз трябва само да печеля, защо да ме глезят, защо, защо?
— Джордж — молеше го мисис Дарлинг, — не викай толкова силно. Ще те чуе прислугата. — Те някак си бяха свикнали да наричат Лиза прислугата.
— Нека чуят — кресна той разярен. — Нека чуе целият свят. Няма да позволя това куче да се разпорежда нито минута повече в детската стая. — Децата се разплакаха, Нана изтича към него и почна да му се умилква, но той я отпъди с ръка. Почувствува се отново силен човек. — Напразно ми се молиш, напразно. Мястото ти е на двора. Ей сега ще те сваля долу и ще те вържа.
— Джордж, Джордж — пошепна мисис Дарлинг, — спомни си какво ти казах за момчето.