Но той, уви, не искаше да слуша нищо. Беше решен да покаже кой е господар в тази къща и когато Нана не изпълни заповедите му да излезе от колибката си, той я примами със сладки думи да се покаже навън, сграбчи я грубо и я извлече от детската стая. Срамуваше се от това, което върши, и все пак го вършеше. И всичко се дължеше на прекалената му чувствителност: страшно обичаше да се възхищават от него. След като я върза в задния двор, нещастният баща отиде и седна в преддверието, подпрял главата си с юмруци.
Междувременно, сред необичайно мълчание, мисис Дарлинг сложи децата да спят и запали трите кандилца. Чуваха как Нана лае и Джон изхленчи:
— Лае, защото той я връзва с верига на двора.
Но Уенди разбираше по-добре гласа на Нана.
— Нана не лае така, когато се чувствува нещастна — каза тя, без ни най-малко да подозира какво щеше да се случи след малко. — Този лай показва, че надушва опасност.
— Опасност!
— Сигурна ли си, Уенди?
— О, да, няма съмнение.
Мисис Дарлинг се разтрепера и отиде до прозореца. Той бе плътно затворен. Погледна навън — небето бе осеяно със звезди. Бяха се насъбрали над къщата, сякаш надзъртаха любопитно да видят какво ще стане там, но тя не забеляза това, нито пък забеляза, че две-три от по-малките звездички й намигваха. И все пак някакъв безимен страх сви сърцето й и я накара да извика:
— О, как съжалявам, че трябва да ходим на гости тази вечер!
Дори Майкъл, вече полузаспал, разбираше, че майка му е разтревожена и я попита:
— Може ли да ни се случи, нещо лошо мамо, щом кандилцата горят?
— Нищо, милото ми — отвърна тя. — Те са очите на мама и пазят децата й.
Тя мина от легло на легло, като пееше заклинания и малкият Майкъл обгърна с ръце врата й.
— Мамо — извика той, — много ти се радвам. — Това бяха последните думи, които тя чу от него, преди да го изгуби за дълго време.
Номер двадесет и седем беше на няколко крачки от тях, но беше навалял малко сняг, та бащата и майката трябваше да стъпват внимателно, за да не си изцапат обувките. По улицата нямаше други хора и всички звезди ги наблюдаваха. Звездите са красиви, но на тях не им е позволено да се месят в човешките работи; те трябва само вечно да гледат какво става. Това е наказание, което им е наложено за нещо, извършено толкова отдавна, че никоя звезда вече не си спомня какво е било. Затова по-старите звезди гледат изцъклено и рядко говорят (звездите си говорят, като си смигат), но малките са още любопитни. Те не са настроени особено приятелски към Питър, защото той от чиста проклетия се промъква зад тях и се опитва да ги изгаси, като духа силно; но те толкова обичат шегите, че тази вечер бяха на негова страна и искаха възрастните да се махнат по-скоро, та да не пречат. И затова, щом вратата на номер двадесет и седем се затвори зад мистър и мисис Дарлинг, звездите на небосвода се размърдаха и най-малката звездичка в Млечния път изпищя:
— Хайде, Питър!
3.
ХАЙДЕ, ТРЪГВАМЕ!
Много кратко време след като мистър и мисис Дарлинг излязоха от къщи, кандилцата до леглата на трите деца горяха ярко. Те бяха страшно мили кандилца — човек може само да съжалява, че не останаха будни да видят Питър. Но кандилцето на Уенди замига и така се прозина, че и другите две също се прозинаха и преди да си затворят устата, и трите угаснаха.
Сега в стаята светеше друга светлина, хиляди пъти по-ярка от кандилата, и за времето докато напишем това, тя бе вече надникнала във всички чекмеджета в детската стая, преровила гардероба и обърнала всички джобове, търсейки сянката на Питър. Всъщност това, което летеше, не беше светлина; то изпускаше светлина, като се стрелкаше насам-натам с невероятна бързина, но когато за миг се спря да почине, можеше да се види, че беше фея, голяма колкото ръката ти. Беше момиче и се казваше Менче-Звънче. Изящната й рокля от жилчици на листа с ниско, четвъртито деколте подчертаваше грациозната й фигура; личеше, че е склонна към пълнеене.
Миг след като феята влезе в стаята, звездите задухаха така силно с уста, че прозорецът се разтвори и Питър Пан скочи на пода. През по-голямата част от пътя той бе носил Менче-Звънче и едната му ръка беше още изцапана с прашец от крилцата й.
— Менче-Звънче — повика я той тихо, след като се увери, че децата са заспали. — Къде си? — В този момент тя беше в една кана, където много й харесваше; никога преди не беше влизала в кана. — Хайде, излез от тая кана и ми кажи къде са ми скрили сянката.
В отговор се чу прелестен звън като от сребърна камбанка. (Това е езикът на феите.) Вие, обикновените деца, никога не можете да го чуете; но ако веднъж го чуете, ще се сетите, че вече сте го чували.