Силуетът на стоящата на прага Мадлин, която вдишваше студения застинал въздух, се очертаваше на фона на небето.
– Чуваш ли го?
– Кого? – Гърни потърка очи и се опита да изпъне тялото си.
– Хорас. Ето го пак.
Гърни се заслуша апатично за кукуригането на младия петел, но не успя.
– Ела до прозореца и ще го чуеш.
За малко да отвърне, че му е все тая дали ще го чуе или не, но осъзна, че това ще бъде лошо начало на деня. Надигна се от креслото и отиде при нея.
– Ето – каза Мадлин. – Сега го чуваш, нали?
– Така мисля.
– Ще го чуваме много по-лесно – каза весело Мадлин, сочейки към тревата между полянката с аспарагуси и голямото ябълково дърво, – след като построим кокошарника там.
– Несъмнено.
– Правят го, за да маркират територията си.
– Хм...
– За да предупредят другите петли и да им заявят: „Това е моят двор, бях първи“. Харесва ми.
– Кое ти харесва?
– Звукът, кукуригането...
– О, да. Много... провинциално.
– Не съм сигурна, че искам много петли, но да имаш един е много приятно.
– Добре.
– Хорас. Отначало не бях сигурна за името, но сега ми се струва идеално за него. Не мислиш ли?
– Предполагам.
Истината бе, че името Хорас по някаква странна причина му напомняше за името Карл. А в мига, в който името Карл се появи в съзнанието му, изплува и споменът за поразените очи от снимката, очи, които сякаш се взираха в демон.
– А другите три имена – Хъфи, Пуфи и Флъфи – мислиш ли, че са прекалено глупави?
На Гърни му бяха нужни няколко секунди, за да се съсредоточи отново.
– Прекалено глупави за кокошки?
Тя се разсмя и сви рамене.
– Щом построим малката им къщичка с хубава ограда и достатъчно място за тичане на открито, ще можем да ги преместим от задушната плевня.
– Да – отвърна Гърни, но липсата на ентусиазъм беше очевидна.
– И ще направиш оградата много здрава, нали, за да не влизат хищници?
– Да.
– Директорът на клиниката загуби една от своите червени кокошки от породата Роуд Айлънд миналата седмица. В един миг е била там, в следващия – я нямало.
– Това е рискът да ги пускаш навън.
– Не и ако построим хубава ограда на кокошарника. Ще могат да са навън, да тичат из тревата, което им е любимо занимание, и пак ще са в безопасност. И ще е толкова забавно да ги гледаш. Точно там – тя посочи с показалец към мястото, което бе избрала.
– И какво е станало според него с липсващата кокошка?
– Нещо я грабнало и я отнесло. Най-вероятно койот или орел. Почти е сигурен, че е орел, защото при такава суша като това лято, те започват да търсят и друга плячка освен риба.
– Хм...
– Каза, че ако ще правим кокошарник, трябва да поставим телена мрежа отгоре и да я вкараме поне на петнайсет сантиметра под земята. Иначе разни неща могат да се вмъкват под нея.
– Неща?
– Спомена невестулки. Очевидно са наистина отвратителни.
– Отвратителни?
Мадлин се намръщи.
– Каза, че когато невестулка се промъкне в кокошарника, тя… отхапва главите – на всички кокошки...
– Не ги изяжда? Само ги убива?
Мадлин кимна, устните й бяха здраво притиснати, а на лицето й беше изписана дълбока тъга и съчувствие.
– Обясни ми, че щом опита кръв, невестулката изпада в някаква странна лудост. Щом усети вкуса й, не може да спре, докато не убие всички кокошки.
Глава 6
Мравки
Малко след изгрев, след като реши, че е демонстрирал достатъчно усърдие по отношение на проблема с кокошките, като направи скица на конструкцията на кокошарника, Гърни избута встрани бележника и се настани на масата в кухнята за втората си чаша кафе.
Когато Мадлин се присъедини към него, той реши да й покаже снимката на Карл Спалтър.
От работата си като консултант в местния кризисен център за психични проблеми, тя беше свикнала да наблюдава крайни негативни емоции – паника, гняв, притеснение, отчаяние. Въпреки това очите й се разшириха от изненада при вида на стряскащото изражение на Спалтър.
Остави снимката на масата, после я избута още няколко сантиметра по-далеч.
– Той знае нещо – каза тя. – Нещо, което не е знаел, преди съпругата му да го простреля.
– Може би не го е направила тя. Според Хардуик случаят срещу нея е изфабрикуван.
– Вярваш ли му?
– Не знам.
– Значи може да го е направила, а може и да не е. Но Хардуик не се интересува от това, нали?