Сякаш за да подчертае ограничеността на това описание, въодушевена групичка от дузина хлапета – десет-единайсет, може би дори дванайсетгодишни – премина алеята точно пред него.
Вероятно половината от тях попадаха извън съответните параметри било заради височината, било заради теглото, но Паникос с лекота би отговарял на описанието на другата половина.
Всъщност, ако предположеше, че Паникос наистина се бе слял с тази група, ако допуснеше, че е сред тях, право пред него, как щеше да го разпознае?
Беше обезкуражително – особено като се има предвид, че цялата групичка току-що бе посетила една от палатките, в които бяха изрисували лицата им с образи, които Гърни предположи, че са на комикс герои.
А и колко други подобни групи можеше да има тук – обикалящи из панаира в този момент, с Паникос, прилепил се към някоя от тях?
Едва тогава Гърни забеляза какво точно правеха младежите от тази група. Доближаваха другите посетители, предимно възрастни, с букети цветя в ръце. Ускори крачка и ги последва до по-широката алея, за да види отблизо какво точно става.
Те продаваха цветята – или по-скоро подаряваха ги на всеки, който дадеше поне десет долара дарение за Фонда за помощ при наводненията в Уолнът Кросинг. Но това, което привлече вниманието му – сто процента от вниманието му, бе видът на тези букети.
Цветята бяха ръждивочервени хризантеми и стъбълцата им бяха завити в жълта хартия – напълно идентични с букета, който Паникос бе оставил до езерцето.
Какво означаваше това? Обмисляйки всичко, Гърни бързо стигна до заключението, че цветята от езерото най-вероятно са дошли от панаира, което означаваше, че Паникос е бил тук, преди да отиде на Бароу Хил. А това повдигаше интересен въпрос.
Защо?
Очевидно не бе отишъл на панаира с първоначалната цел да купи букет, за да го донесе в имота на Гърни, тъй като едва ли е имало откъде да знае, че тук ще има букети. Ако е искал да го направи, местният цветар би бил по-очевидният избор. Не, беше дошъл на панаира по друга причина и хризантемите бяха второстепенно решение.
Но каква бе основната причина? Със сигурност не са били провинциалните форми на забавление, захарният памук и кравешкото бинго. Тогава защо, по дяволите...?
Звънът на телефона прекъсна потока на мисълта му.
Беше Хардуик, силно развълнуван.
– Мамка му, човече! Добре ли си?
– Така мисля. Какво става?
– И аз това искам да знам! Къде си, по дяволите?
– На панаира. Както и Паникос.
– Тогава какво, по дяволите, става в къщата ти?
– Ти откъде знаеш...?
– Аз съм на пътя, близо до отбивката за вас и тук има шибан конвой – две местни патрулки, шерифска кола и джип на БКР – всички са тръгнали към твоя път. Какво става, мамка му?
– Намерих Клемпър до къщата. Мъртъв. Дълга история. Изглежда, че първите ченгета, които са дошли, са повикали останалите. Конвоят, който си видял, е втората вълна.
– Мъртъв? Мик Задника? Как е умрял?
Гърни му обясни възможно най-накратко – от спуканата гума до взривяването на дървения материал и фаталната скоба във врата на Клемпър и от цветята на Бароу Хил до цветята на панаира.
Докато говореше, осъзна, че трябва незабавно да се обади на Кайл, след като приключи разговора.
Хардуик изслуша разказа за събитията от вечерта в пълно мълчание.
– Трябва веднага да дойдеш тук на панаира – каза Гърни. – Видял си същите записи като мен, така че шансът да разпознаеш Паникос е същият.
– Тоест близък до нула.
– Знам. Но трябва да опитаме. Той е някъде тук. Дошъл е по някаква причина.
– Каква причина?
– Нямам представа. Но е бил тук и по-рано днес, а сега дойде отново. Не е случайност.
– Виж, знам, че смяташ Паникос за ключ към всичко, но не забравяй, че някой го е наел. Мисля, че е Джона.
– Нещо ново ли си намерил?
– Просто инстинктът ми го казва, това е. Има нещо особено в това мазно копеле.
– Нещо друго освен мотива за петдесет милиона долара?
– Да, така мисля. Мисля си, че е прекалено усмихнат, прекалено готин.
– Може би това са просто очарователните гени на семейство Спалтър.
Хардуик се изсмя леко.
– Имунизиран съм към тези гени.