– Ще се обадя на сина си и ще разбера.
– После ми звънни.
Докато приключи с разговора, Мадлин и Уинклър вече завиваха в пресечка, която обикаляше в кръг около скоростните влакчета, виенското колело и кошарите. Минута по-късно триото на Гърни тръгна по същия път, а когато той самият стигна пресечката, се срещнаха с групичката от деветима, която Хардуик следеше.
Движейки се сред животните и тълпите посетители, останали в неведение за разиграващото се бедствие и пренебрегнали наближаващата буря, почти еднаквите тела на хлапетата пречеха на Гърни да идентифицира подозрителния натрапник сред тях – чудовищния възрастен, маскирал се като дете. Докато ги наблюдаваше, те се насочиха към високата до кръста ограда, разделяща алеята от люлките и скоростните влакчета.
Мадлин, Денис и алпаките се движеха покрай тях в посока към кошарите. Гърни зае позиция, от която можеше да ги проследи до възможно най-далече, като не изпускаше от поглед и групичката, отправила се към влакчетата. Забеляза Хардуик да застава на мястото, където втората права пресечка пресичаше кръглата. Предпочете да му звънне по телефона, вместо да отиде при него и да разкрие пред някой евентуален наблюдател, че са екип.
Когато вдигна, Хардуик гледаше към него.
– Каква е тази селска шапка?
– Импровизиран камуфлаж. Дълга история за някой друг път. Кажи ми – забеляза ли друг обект на интерес, или първите ни кандидати продължават да са онези пред нас?
– Точно те са. И веднага можеш да отхвърлиш поне половината заради фактора „дундьо“.
– Какъв фактор?
– Някои от тези хлапета са прекалено дебели. На записите се виждаше, че нашият малък Питър е кльощав.
– Значи имаме приблизително шест възможности?
– Бих казал по-скоро две или три. Освен фактора „дундьо“, имаме и фактора височина и основни черти на лицето. Което ни оставя може би един от твоята група и двама от моята. И дори това ми се струва малко прекалено.
– За кои трима говориш?
– Най-близкият до теб – идиотска бейзболна шапка, сложил е ръка на оградата. Другият до него, с черната качулка и ръцете в джобовете. И онзи, най-близкият до мен, със синя лъскава баскетболна тениска, три размера по-голяма. Имаш ли по-добри варианти?
– Нека да погледна по-отблизо. Ще ти звънна.
Пъхна телефона в джоба си, оглеждайки дванайсетте малки тела до оградата с особено внимание към споменатите от Хардуик трима. Но една изпусната от него фраза не му излизаше от ума – „... струва ми се леко прекалено“.
Наистина беше прекалено. Всъщност Гърни имаше все по-неприятното чувство, че в цялата им акция има нещо нелепо – в самото предположение, че някой от тези немирни, абсурдно облечени ученици може да е Питър Пан. Промени позицията си, за да вижда по-добре лицата им, и се изкуши да зареже цялото начинание, да приеме вероятността, че Питър Пан е напуснал панаира и се намира някъде далеч, на километри от Уолнът Кросинг.
Със сигурност беше по-логично от убеждението, че един от дребосъците до оградата – на пръв поглед погълнати от тътена и шумотевицата от увеселителните съоръжения, е безмилостен убиец.
Възможно ли беше човекът, на когото Интерпол приписва повече от петдесет удара, който бе разбил главата на Мери Спалтър в банята, който бе забил пирони в очите на Гас Гурикос, който бе подпалил седем души в Купърстоун, който бе отрязал главата на Лекс Бинчър, възможно ли беше този човек да се мотае пред него и да се преструва на едно от тези деца? Докато Гърни минаваше покрай тях, все едно искаше да си осигури по-добра гледка към гигантското виенско колело, му се стори абсурдно да си представи което и да е от тях като професионален убиец – и то не просто убиец, а наемник, специализирал се в поръчки, които другите смятат за невъзможни.
Тази последна мисъл отново насочи Гърни към проблема, за който се бе чудил неколкократно през последните дни, но така и не му бе отделил време за подробен анализ. А това вероятно бе най-сложният въпрос от всички.
Какво му беше толкова трудното на покушението срещу Карл Спалтър?
Къде е „невъзможният“ аспект? Защо изобщо някой е решил, че това е случай за Паникос?
Може би отговорът на този въпрос щеше да разкрие всички останали тайни по случая. Гърни реши, че трябва да се посвети напълно на неговото разгадаване, докато истината не излезе наяве. Простотата на въпроса го убеди, че е правилният въпрос. Дори му вдъхна оптимизъм – в умерена доза.
Почувства, че е поел в правилната посока.
После се случи нещо смайващо.
Хрумна му отговор. Толкова простичък, колкото и самия въпрос.