За миг дори задържа дъха си, не смееше да издиша – сякаш решението бе крехко като дим и дъхът му щеше да го разсее. Но колкото повече го обмисляше, колкото повече проверяваше стабилността му, толкова повече се уверяваше, че е прав. И ако беше прав, убийството на Спалтър най-после бе разгадано.
Докато се взираше в поразително простото обяснение, добиващо форма в съзнанието му, почувства трепетното вълнение, което винаги придружаваше откриването на истината.
Повтори си наум ключовия въпрос. Какво му беше толкова трудното на покушението срещу Карл Спалтър? Защо е било смятано за невъзможно?
После се разсмя.
Защото отговорът бе съвсем прост. Нищо.
Нищо не го правеше невъзможен.
Докато минаваше покрай фигурите до оградата, Гърни продължаваше да проверява основателността на прозрението и всичките му последствия, като мислено се питаше каква светлина хвърля то върху останалите тъмни кътчета от случая. Вълнението му ставаше все по-голямо, защото една след друга загадките се изясняваха.
Сега вече разбираше защо Мери Спалтър е трябвало да умре.
Знаеше кой е поръчал стрелбата, сложила край на живота на Карл.
Мотивът беше ясен като ден. И по-тъмен от нощта на Ада.
Знаеше каква бе ужасната тайна, за какво бяха пироните в главата на Гас и какво е трябвало да постигне палежът в Купърстаун.
Виждаше как Алиса, Клемпър и Джона се наместват в пъзела.
Загадката на изстрела, дошъл от място, от което не би могъл да дойде, вече не беше загадка.
Всъщност всичко в случая с убийството на Спалтър внезапно се оказа просто. Толкова просто, че му се повдигаше.
И всичко подчертаваше една неоспорима истина. Питър Пан трябваше да бъде спрян.
Докато Гърни обмисляше това последно предизвикателство, разсъжденията му бяха прекъснати от поредното бум.
Глава 60
Добрият малък Питър Пан
Някои от посетителите, които се лутаха наоколо, спряха и наклониха глави, гледайки се един друг разтревожено и намръщено. Но никой от младежите на оградата не показа никакъв признак, че е забелязал нещо необичайно. Може би, помисли си Гърни, бяха прекалено погълнати от врявата на съоръженията и щастливите викове на забавляващите се. И ако някой от групичката до оградата бе отговорен за последната експлозия – ако бе предизвикал взрива с таймер или бе изпратил електронен сигнал с дистанционен детонатор, – определено не правеше нищо, за да изтъкне този факт.
Осъзнавайки, че това вероятно е най-добрият, а може би и последният му шанс да прецени дали някое от тези хлапета заслужава по-специално внимание, или беше стигнал до задънена улица в преследването на Паникос, Гърни се придвижи до оградата и застана така, че да вижда профилите им.
Пренебрегна заключенията на Хардуик за младежите и огледа внимателно лицето и тялото на всеки от тях. От дванайсетте виждаше деветима достатъчно ясно, за да прецени категорично, че не са това, което търсеше. Сред тези деветима бяха и тримата, които бе последвал по-рано, заради което за миг изпита съжаление за изгубеното време, въпреки че много добре знаеше, че в работата на детектива методът на изключването бе също толкова важен, колкото и всичко останало.
Оставаха му само трима за оглеждане. Бяха най-близко разположени до него, но всички стояха с гръб. И тримата носеха стандартното облекло на бунтуващите се млади хора.
Като много други малки американски градчета, които години наред бяха живели като в капсула на времето, сред старомодни обичаи и маниери от епохата на „Остави го на Бийвър“1, Уолнът Кросинг също се променяше – както вече се бе променил Лонг Фолс – под влиянието на рап културата, гангстерските дрехи и евтиния хероин. Тримата младежи, които Гърни наблюдаваше, бяха абсолютен пример за новата мода. Той обаче се надяваше двама от тях да са обикновени кретени, а третият...
Колкото и странна да бе тази мисъл, Гърни се надяваше третият да е въплъщение на злото.
Освен това се надяваше да го установи без никакво колебание. Щеше да е добре, ако всичко си личеше в очите му – ако можеше с един поглед да открие злото така лесно, както можеше и да го изключи. Но се опасяваше, че случаят няма да е такъв, че ще му е нужно много повече от простото оглеждане на младежите, за да направи категорично заключение. Почти сигурно щеше да му се наложи да разчита на някаква форма на комуникация, някакъв начин за отправяне на предизвикателство, което да предизвика реакция и отговори. Отговорите идват под различна форма – думи, интонация, изражение, език на тялото. Истината е натрупващо се впечатление.