Съобщението бе прекъснато от най-мощната експлозия до момента.
Паниката се разпространи бързо. Крясъци. Майки пищяха и викаха децата си. Хората се оглеждаха наоколо като подивели, някои стояха вцепенени на място, други налудничаво се лутаха без посока.
Черната качулка стоеше до оградата и гледаше нагоре към огромното виенско колело, без да показва никаква реакция. Нито шок, нито любопитство. Това, по мнението на Гърни, бе най-голямото изобличаващо доказателство до момента. Как беше възможно този човек да не реагира по никакъв начин – освен ако това, което ставаше, не бе никаква изненада за него?
Както често се случваше в мисловния живот на Гърни, нарастващото убеждение водеше със себе си нарастваща предпазливост. Отлично осъзнаваше, че човешките възприятия имат свойството да се натрупват в подкрепа на някое конкретно заключение. След като моделът се оформеше, колкото и погрешен да беше, умът подсъзнателно започваше да дава предимство на всички факти, които го подкрепят, и да отхвърля тези, които са в противоречие. Резултатът може да е катастрофален и – особено когато става дума за служител на реда – фатален.
А ако се окаже, че Черната качулка е просто поредният жалък нехранимайко, надрусан до безсъзнание и по-погълнат повече от светлините на панаира, отколкото от каквато и да е реална опасност? Ако се окаже, че е просто един от милионите хора на планетата с малък крив нос? Ако пръските кал по панталоните му са там от миналата седмица?
Ако във всички тези неща, които изглеждаха като все по-логично свързани, нямаше никаква логика?
Трябваше да направи нещо, каквото и да е, за да е сигурен. И трябваше да го направи сам. И бързо. Нямаше време за фини маневри. Или за работа в екип. Бог знае къде беше Хардуик в момента. Нямаше никакъв шанс да поиска съдействие от местните полицаи, които вероятно вече се бяха побъркали напълно, опитвайки се да се справят с отворилия се под краката им ад – да не споменаваме дребното неудобство, че Гърни бе превърнал в свой враг един от тях. Ако потърсеше помощта им, беше по-вероятно да го арестуват, отколкото да му помогнат с Черната качулка.
Въртележките и другите съоръжения все още се движеха и скърцаха около металните си основи. Виенското колело се въртеше бавно, размерът и сравнително безшумното движение му придаваха особена величественост на фона на по-малките и по-шумни панаирни игри и влакчета. Хората все още се движеха и в двете посоки на алеята. Разтревожени родители започнаха да се събират край оградата, навярно, за да приберат децата си веднага щом слязат от люлките.
Гърни не можеше да чака повече.
Стисна пистолета в широкия джоб на суитшърта, освободи предпазителя и тръгна покрай оградата, като застана на няколко крачки от Черната качулка. Действайки основно по инстинкт и импулс, започна тихичко да си пее.
Мъж и жена, стоящи близо до Гърни, го изгледаха странно. Черната качулка не помръдна.
Въртележката, наречена „Дивият пумпал“, спря, издавайки ужасен звук – сякаш гигантски пирони дращеха по черна дъска. От нея се изсипаха няколко дузини замаяни деца, много от които веднага бяха придърпани от чакащите възрастни, които ги отведоха нанякъде – така внезапно районът около Гърни се разчисти от хора.
Когато прикритата му берета се насочи в гърба на фигурата пред него, той отново запя, спазвайки – доколкото му бе възможно, безумно жизнерадостната мелодия на старата детска песничка, като добавяше собствени думи.
Черната качулка завъртя глава съвсем леко, колкото да зърне с периферното си зрение кой се намира зад него и къде точно, но не каза нищо.
Гърни вече виждаше няколко тъмночервени петънца, големи колкото грахови зърна, изрисувани на скулата му така, че да приличат на сълзите, които си татуират на същото място членовете на някои банди – като спомен за загинали приятели или пък като хвалба за убийствата, които сами са извършили.
После изтръпна, когато осъзна, че това не бяха просто малки червени петънца или дори червени сълзи.