Бяха малки червени цветя.
Ръцете на Черната качулка се помръднаха леко в предните джобове на суитшърта.
В своя джоб Гърни постави десния си показалец на спусъка на пистолета.
На пресечката зад тях, на разстояние, което според него бе не повече от стотина метра, избухна още една експлозия, последвана от викове, писъци, ругатни и вой на няколко противопожарни аларми, включили се едновременно, и още писъци, някой крещеше името „Джоузеф“, заглушено от звука на множество тичащи крака.
Черната качулка остана съвършено неподвижна.
Гърни изпита нарастващ гняв, докато си представяше сцената зад себе си – сцена, предизвикала викове на болка и ужас. Остави гневът да проличи в следващите му думи.
– Мъртъв си, Паникос.
– На мен ли говориш?
Тонът на въпроса бе подозрителен заради липсата на каквото и да е вълнение. Акцентът беше градски, с леко провлачено произношение, небрежен. По гласа не можеше да се определи възрастта – беше детински по някакъв особено странен начин, не помагаше и за определянето на пола, също както и очертанията на тялото.
Гърни изучаваше малкото, което се виждаше от изрисуваното в жълто лице сред гънките на черната качулка. Ярките светлини от въртележките, виковете на ужас и объркване, идващи от местата на експлозиите, острата миризма на развявания от вятъра дим преобразяваха създанието пред него в някакво неземно същество.
Миниатюрен образ на Жътваря на Братя Грим.
Дете актьор в ролята на демон.
Гърни отвърна спокойно.
– Говоря на добрия Питър Пан, която застреля грешния човек.
Лицето под качулката бавно се обърна към него. После и тялото го последва.
– Спри на място – каза Гърни. – Не мърдай.
– Трябва да се помръдна, човече. – В гласа на Черната качулка се долови плачливо напрежение. – Как да не мърдам?
– Спри веднага!
Движението спря. Немигащите очи на жълтото лице бяха фокусирани върху джоба, в който Гърни държеше беретата, готов да стреля.
– Какво ще правиш, човече?
Гърни не каза нищо.
– Ще ме застреляш ли?
Начинът, по който говореше, интонацията, акцентът, всичко звучеше като на кораво улично хлапе. Но някак, помисли си Гърни, не беше съвсем достоверно. За момент не можа да определи какъв е проблемът. После го осъзна.
Звучеше като интонацията на типичното улично хлапе, не от конкретна улица и не от конкретен град. Беше същият недостатък, който се криеше в речта на британските актьори, които се опитват да докарат говора на нюйоркчани. Акцентът им се лута между нюансите на говора от квартал на квартал. Но в крайна сметка си остават отникъде.
– Дали ще те застрелям? – намръщи се замислено Гърни. – Ще те застрелям, ако не правиш това, което ти казвам.
– Какво, човече? – докато говореше, започна да се обръща отново, сякаш за да застане с лице към Гърни.
– Спри! – Гърни насочи пистолета по-напред, все още стискайки го в джоба си, но така, че вече да се забележи съвсем очевидно.
– Не знам кой си, човече, но напълно си се смахнал.
Качулката се завъртя още няколко градуса към него.
– Още сантиметър, Паникос, и дърпам спусъка.
– Кой, по дяволите, е Паникос? – попита младежът с глас, изпълнен със смайване и възмущение. Може би прекалено много възмущение.
– Искаш да знаеш кой е Паникос ли? – усмихна се Гърни. – Той е най-големият скапаняк в бизнеса.
В този момент забеляза светкавично трепване, бърза промяна в изражението на студените очи – нещо се появи и изчезна за секунда. Ако трябваше да го назове, би го нарекъл искра чиста омраза. Заменена от отвращение.
– Ти си побъркан, човече. Напълно побъркан.
– Може би – каза Гърни спокойно. – Може и да съм луд. Може би и аз, също като теб, ще застрелям погрешния човек. Може би ще получиш куршум в челото, защото си се озовал на грешното място в грешно време. Такива неща се случват, нали?
– Това са пълни глупости, човече! Няма да ме застреляш хладнокръвно пред хиляди хора на този шибан панаир. Ако го направиш, с теб е свършено, човече. Не можеш да се спасиш. Представи си шибаните заглавия във вестниците, човече... „Полудяло ченге застрелва беззащитно хлапе“. Това ли искаш семейството ти да види във вестника, човече?
Усмивката на Гърни стана още по-широка.
– Разбирам за какво говориш. Много интересно. Но я ми кажи – откъде знаеш, че съм ченге?
За втори път през очите му премина нещо. Но сега не беше омраза, по-скоро приличаше на мигновена засечка, преди записът отново да тръгне нормално.
– Трябва да си ченге. Сигурно си ченге. Очевидно е, нали?