Мястото напомни на Гърни за пореден път, че действителната охрана на затворите със строг охранителен режим е сложна система от многобройни видими и невидими детайли. От една страна, бяха високотехнологичните сензори и контролни системи. От друга страна – кулите на охраната, високите три метра и половина железни заграждения и режещата като бръснач телена ограда.
Със сигурност някой ден технологиите щяха да направят телената мрежа излишна. Но засега тя бе това, което най-видимо разграничаваше пространството отвън и онова вътре. Посланието й беше просто, агресивно и силно. Присъствието й лесно смазваше всеки опит за създаване на някаква атмосфера на нормалност – не че в затворите се правеха сериозни опити за нещо подобно. Всъщност Гърни подозираше, че мрежата отдавна няма практическа функция като възпираща преграда, а по-скоро предава послание.
Отвътре „Бедфорд Хилс“ бе същият като повечето затвори и поправителни центрове, които бе посещавал през годините. Изглеждаше толкова мрачен и неприветлив, колкото изискваше предназначението му. И въпреки хилядите и хиляди страници, изписани по темата за съвременната система за наказания, това предназначение – неговата същност – се свеждаше до едно-едничко нещо.
Той беше клетка.
Клетка с много ключалки, пропускателни постове и процедури, чиято цел бе стопроцентовата сигурност, че никой няма да влезе или да излезе от мястото без доказателство, че има право да го стори. От офиса на Лекс Бинчър бяха изпратили предупреждение, че Гърни и Хардуик са в списъка с одобрени посетители на Кей Спалтър и те влязоха без проблеми.
Дългата зала за посещения без прозорци, в която бяха вкарани, приличаше на всички подобни стаи в системата. Основната й отличителна черта бе нещо подобно на дълъг плот, минаващ по средата и разделящ стаята на две – страната на затворника и страната на посетителя, със столове и стигаща до гърдите бариера.
Пазачите стояха в двата края на помещението и имаха видимост върху цялата преграда, за да предотвратят евентуални опити за размяна на непозволени предмети. Стаята беше боядисана (не наскоро) в характерния за тези институции цвят, който бе по-скоро липса на цвят.
Гърни с облекчение видя, че има малко други посетители, така че можеха да застанат по-далеч от тях и да постигнат някакво уединение.
Жената, която бе вкарана в стаята от яката чернокожа пазачка, беше ниска и слаба, с тъмна коса, подстригана късо. Имаше фино носле, красиво оформени скули и плътни устни. Очите й бяха поразително зелени и под едното се виждаше малка синина. Изражението й беше напрегнато и правеше лицето й по-скоро стряскащо, отколкото красиво.
Гърни и Хардуик се изправиха, когато тя приближи. Хардуик заговори първи, втренчен в синината й.
– Исусе, Кей, какво е станало?
– Нищо.
– Не ми прилича на нищо.
В тона на Хардуик имаше леко престорена загриженост, която подразни Гърни.
– Всичко е наред, погрижиха се за това – каза тя небрежно. Говореше на Хардуик, но оглеждаше Гърни с неприкрито любопитство.
– Как точно и кой се погрижи? – настоя Хардуик.
Тя премигна нетърпеливо.
– Кристъл Рокс. Моята закрилничка – усмихна се с усмивка, в която определено нямаше радост.
– Лесбийката, която продава наркотици?
– Да.
– Май ти е голям фен.
– Фен е на тази, която си мисли, че съм.
– Харесва жени, убили съпрузите си?
– Направо ги обожава.
– Как ще се почувства, когато присъдата ти бъде отменена?
– Добре – стига да продължи да смята, че не съм невинна.
– Да, добре... това не би трябвало да е проблем. Невинността ти не е тема на това обжалване. Проблемът е честният процес и нашата цел е да докажем, че не ти е била предоставена възможност за такъв. Като стана дума, бих искал да те запозная с човека, който ще ни помогне да покажем на съдията точно колко несправедлив беше твоят процес. Кей Спалтър, представям ти Дейв Гърни.
– Господин Суперченге – каза тя саркастично, после млъкна, за да види реакцията му. Когато той не реагира по никакъв начин, продължи: – Чела съм за вас и вашите постижения. Много впечатляващо.
Не изглеждаше впечатлена.
Гърни се запита дали тези хладни оценяващи зелени очи изобщо някога изглеждат впечатлени.
– Приятно ми е да се запознаем, госпожо Спалтър.
– Кей – поправи го тя, но в гласа й нямаше и намек, че иска да скъси дистанцията. По-скоро държеше на малкото си име, защото искаше да се разграничи от омразната фамилия. Продължи да го оглежда, сякаш е стока, която обмисля да купи. – Женен ли си?