– И какво го прави очевидно?
Черната качулка поклати глава.
– Просто е очевидно, човече. – Разсмя се, разкривайки малки остри зъби. В смеха му нямаше веселие. – Искаш ли да знаеш нещо? Ще ти кажа нещо. Този разговор е пълна простотия. Ти си напълно откачен, човече. Разговорът приключи.
Останалата част от тялото му се обърна с бързо и рязко движение към Гърни, лактите му се повдигнаха в същия миг като криле на птица, очите му се разшириха диво, двете ръце все още бяха скрити в гънките на прекалено големия черен суитшърт.
Гърни извади беретата и стреля.
1 Leave it to Beaver – популярна телевизионна семейна комедия в САЩ през 50-те и 60-те години на ХХ в., ориентирана към средната класа; сериалът става символ на ценностите на епохата и на живота в предградията. – б. пр.
Глава 61
Съвършен хаос
След острия пистолетен гръм, докато слабичката черна фигура падаше на земята, първият звук, който Гърни чу, бе измъченият вик на Мадлин.
Тя стоеше на не повече от пет-шест метра – очевидно се връщаше от оборите. Изражението й изразяваше не само естествения шок от това, че е станала свидетел на стрелба, а и ужаса от непонятния факт, че стрелецът е собственият й съпруг, а жертвата – на пръв поглед дете. С ръка на устата тя бе застинала на място, сякаш се опитваше да намери смисъл в това, което виждаше пред себе си, и задачата бе толкова непосилна, че нямаше сили дори да помръдне.
Останалите хора на алеята също гледаха смаяно, някои отстъпваха назад, други се опитваха да видят по-добре и се питаха какво става.
Гърни извика „Полиция!“ няколко пъти, извади портфейла си и го отвори със свободната си ръка, повдигайки го над главата си, за да покаже полицейската си карта и да намали риска някой въоръжен гражданин да се намеси.
Докато приближаваше тялото на земята, за да потвърди, че заподозреният е неутрализиран, и да провери състоянието му, един строг глас зад него надвика притеснената глъч на зяпачите.
– Остани на място!
Той спря веднага. Беше чувал много пъти този тон по време на работа – тънкият пласт гняв, прикриващ нервното притеснение.
Безопасният вариант бе да не прави абсолютно нищо, освен да изпълнява всички инструкции бързо и точно.
Ченге в цивилни дрехи застана от дясната страна на Гърни, хвана ръката му и я изви здраво, издърпвайки пистолета от дланта. В същото време някой зад него издърпа портфейла от вдигнатата му лява ръка.
Няколко секунди по-късно, очевидно след като бе видял картата му, нервният глас обяви:
– Дяволите да ме вземат, това е мъжът, когото търсим.
Гърни го разпозна като гласа на униформения полицай от входа на панаира.
Той застана пред него, погледна го, после погледна тялото на земята и пак вдигна очи към Гърни.
– Какво става, по дяволите? Застрелял си хлапе?
– Това не е хлапе. Той е беглецът, за когото ти казах още на входа.
Говореше високо и ясно, защото искаше възможно най-много свидетели да чуят неговото описание на ситуацията.
– По-добре проверете жизнените му функции. Раната трябва да е между дясното рамо и дясната плеврална кухина. Нека парамедиците проверят възможно най-бързо за артериален кръвоизлив.
– Кой, по дяволите, си ти? – Ченгето погледна отново към тялото. В тона му личаха едновременно смайване и открита враждебност, която не отслабваше от очевидния му шок. – Той е дете. Няма оръжие. Защо го застреля?
– Не е дете. Казва се Петрос Паникос. Трябва да се свържете с БКР в Саспарила и с регионалното бюро на ФБР в Олбъни. Това е наемният убиец от случая с убийството на Карл Спалтър.
– Наемник? Той? Подиграваш ли се с мен? Защо го застреля?
Гърни му даде единствения законово приемлив отговор. Освен това беше и истинският.
– Защото почувствах, че животът ми е директно застрашен.
– От кого? От какво?
– Ако извадите ръцете от джобовете му, ще откриете в един от тях оръжие.
– Така ли? – Полицаят се огледа за цивилния си колета, който говореше оживено с някого по уоки-токито си. – Дуейн? Хей, Дуейн! Ще извадиш ли ръцете на хлапето от джобовете? Да видим какво има в тях. Мъжът казва, че ще намерим оръжие.
Дуейн каза няколко последни думи по уоки-токито, изключи го и го закачи отново на колана си.
– Да, сър. Няма проблем. – Коленичи до тялото. Очите на Черната качулка бяха още отворени. Очевидно бе в съзнание. – Имаш ли оръжие, момче?
Нямаше отговор.
– Не искаме никой да пострада сега, нали? Само ще проверя тук, да видя дали има оръжие, за което може да си забравил. – Докато потупваше предния джоб на дебелия черен суитшърт, изведнъж се намръщи. – Струва ми се, че тук има нещо, момче. Ще ми кажеш ли какво е, така че никой да не пострада?