Гърни и Мадлин се хванаха здраво един за друг, докато чудовищното колело се търкаляше, мачкайки оградата, която го заобикаляше. Проблеснала в ниските облаци светкавица освети силуета му, а от поклащащата се структура се носеха не само виковете на возещите се в него хора, но и ужасяващия звук от стърженето на метал в метал – скърцане и плющене като удари от метални камшици...
Единствената светлина, която Гърни виждаше на територията на панаира, сега бе от някоя проблясваща светкавица и от разпокъсаните огньове, раздухани и разпръснати от вятъра. Като в сцена от филм на Фелини за ад на Земята, освободеното виенско колело се въртеше като в кошмарен забавен каданс към централната алея – най-вече в мрак, като се изключат моментите, когато бе осветявано от синьо-белите светкавици.
Пръстите на Мадлин се впиха в ръката на Гърни. Гласът й пресекваше.
– Какво става, за бога?!
– Няма ток – каза той.
Абсурдността на твърдението му порази едновременно и двамата и те избухнаха в налудничав смях.
– Паникос... той.... е заложил експлозиви навсякъде – успя да добави Гърни, оглеждайки се нервно. Мракът бе пълен с лютив дим и с писъци.
– Уби ли го? – проплака Мадлин, сякаш някой питаше в отчаяние дали гърмящата змия пред тях е мъртва и вече е безопасно.
– Прострелях го.
Гърни погледна към мястото, където беше станало. Изчака да блесне светкавица, за да го насочи към черната фигура на земята, осъзнавайки, че мястото, се пада точно на пътя на колелото. При мисълта за това, което може би щеше да види, му се догади. Първият проблясък му помогна да се ориентира, докато Мадлин все още бе залепена плътно до него. Вторият разкри това, което не искаше да вижда.
– О, божичко! – проплака Мадлин. – О, боже мили!
Един от огромните, многотонни стоманени обръчи на виенското колело бе минал през средата на тялото и на практика го бе разрязал наполовина.
Докато стояха там, сред тъмнината, между мигновените проблясъци на светкавиците и гръмотевичните тътени, започна да вали и скоро дъждът се превърна в порой. Премигващата светлина разкриваше движеща се с препъване маса от хора. Вероятно единствено мракът и потопът им пречеха да се изпотъпчат и смачкат взаимно.
Дуейн и униформеният полицай очевидно се бяха отдалечили от тялото на Паникос заради настъпващото виенско колело – което сега следваха по главната алея, изглежда привлечени от отчаяните писъци на возещите се в него.
Фактът, че полицаите бяха готови да изоставят убийство като това, без да дори да се обърнат назад, беше мярка за мащаба на дяволския кошмар, който се разиграваше и чийто ужас заглушаваше сетивата, мислите и емоциите на хората наоколо.
Гласът на Мадлин прозвуча така, сякаш отчаяно се опитва да говори спокойно.
– Божичко, Дейвид, какво ще правим?
Гърни не отговори. Той гледаше надолу в очакване следващата светкавица да му покаже лицето на Черната качулка. Докато светлината се появи, леещият се дъжд бе измил по-голямата част от жълтата боя. Видя това, което очакваше да види. Всичките му съмнения бяха заличени. Беше сигурен, че деликатно оформената като сърце уста е същата, която бе видял на охранителните записи.
Обезобразеното тяло в краката му наистина бе тялото на Петрос Паникос.
Легендарният убиец вече не съществуваше.
Питър Пан бе просто торба със счупени кости.
Мадлин дръпна Гърни назад от локвата лееща се кръв и дъждовна вода, в която стоеше, и продължи да го влачи след себе си, докато не стигнаха строшената ограда.
Проблясъците на светкавиците и гръмотевиците – подчертаващи ужасния тътен, ударите, трополенето, металическото скърцане и човешките стенания от все още въртящото се виенско колело правеха рационалните мисли почти невъзможни.
Усилията на Мадлин за самоконтрол се сринаха, гласът й започна да трепери.
– Божичко, Дейвид, божичко... хората умират. Те умират! Какво ще правим?
– Бог знае... каквото можем... но първо, точно сега, трябва да се добера до онзи телефон... телефона, който използва Паникос – детонатора... преди да изчезне или да взриви нещо друго.
Познат глас, почти вик се извиси над врявата и стресна Гърни.
– Остани тук с нея. Аз ще го взема.
Зад него, зад останките от оградата – там, където преди се бе издигало колелото, дървената платформа, която посетителите използваха, за да влизат и да заемат местата си, внезапно избухна в пламъци. Сред променливата оранжева светлина, хвърляна от новия огън, Гърни зърна Хардуик, който си проправяше път през леещия се дъжд към тялото на земята.