– Докъде води това? – очите на Хардуик блеснаха от удоволствие. – Нека ти задам един въпрос. Би ли казал, че има лекичък конфликт на интереси... лекичък процедурен проблем... леко опорочаване на разследването... ако потенциален заподозрян в убийство се чука с главния следовател по делото?
– Какво? Клемпър? И Алиса Спалтър?
– Мик Задника и Смахнатата уличница.
– Исусе. Имаш ли доказателство?
За миг усмивката на Хардуик стана още по-голяма и лъчезарна от преди.
– Знаеш ли какво, Дейви, момчето ми? Мисля, че това е от онези малки нещица, с които ти можеш да ни помогнеш.
Глава 11
Малките птички
Гърни не каза нищо. И продължи да не казва нищо през следващите седемнайсет минути – времето, което им бе нужно да стигнат от водохранилището до Уолнът Кросинг и лъкатушещия черен чакълест път до неговото езеро, пасбище и ферма.
Седейки в замлъкналата кола на алеята пред къщата, той знаеше, че трябва да каже нещо и искаше да бъде пределно ясен.
– Джак, имам чувството, че се намираме на две напълно различни страни в този твой проект.
Хардуик го изгледа така, сякаш беше изял нещо вкиснато.
– Как така?
– Продължаваш да ме тласкаш към темата с опороченото дело, манипулираните улики и т.н.
– Това е целта на обжалването.
– Разбирам. Ще стигна и дотам. Но няма да започна оттам.
– Но ако Мик Клемпър...
– Знам, Джак, знам. Ако можеш да докажеш, че главният следовател е пропуснал нарочно възможна посока в разследването, защото...
– Защото чука потенциален заподозрян, ще получим отмяна на присъдата на момента! Бинго! Какво лошо има в това?
– Няма нищо лошо. Моят проблем е пътят от тук дотам.
– Умна първа стъпка би било да се проведе разговор със смайващата Алиса, за да разбереш с кого си имаш работа, да натиснеш копчето, което би могло да обърне нещата в наша полза, да провериш различните ъгли, които...
– Виждаш ли, ето затова говоря за двете различни страни.
– За какво, по дяволите, дрънкаш?
– За мен това, което описа, би бил десетата или единайсетата стъпка, не първата.
– Мамка му! Правиш от това голям въпрос, а не е нужно.
Гърни се загледа през страничния прозорец от своята страна. Над хребета отвъд езерото в небето бавно се рееше сокол.
– Освен да накарам Кей Спалтър да постави името си на документите, каква е моята роля в случая?
– Вече ти казах.
– Кажи ми отново.
– Ти си част от стратегическия екип. Част от крайното решение.
– Така ли?
– Какво лошо има в това?
– Ако искаш да допринеса истински, трябва да ме оставиш да го направя по моя начин.
– Ти какво, да не си шибаният Франк Синатра1?
– Не мога да ти помогна, ако ме караш да правя десетата стъпка преди първата.
Хардуик въздъхна тежко – или по-скоро изръмжа потиснато в знак, че се предава.
– Добре. Какво искаш да направиш?
– Трябва да започна от самото начало. В Лонг Фолс. На гробището. Трябва да съм на мястото, където се е случило. Искам да го видя.
– Какво?! Искаш да разследваш отново целия шибан случай?
– Не ми се струва чак толкова лоша идея.
– Не е необходимо да го правиш.
Канеше се да каже на Хардуик, че тук има много по-голям проблем от прагматичната цел на обжалването. Проблемът с истината. Истината с главно „И“. Но претенциозната нотка в това изявление го накара да се въздържи.
– Трябва да вляза в крак, да стъпя на здрава основа. Буквално.
– Не знам за какво говориш, по дяволите. Фокусът ни трябва да са шибаните смъкнати панталони на Клемпър, не шибаното гробище.
Спориха още десетина минути. В крайна сметка Хардуик се предаде, поклащайки отчаяно глава.
– Прави каквото искаш. Просто не губи прекалено много време в глупости.
– Не възнамерявам да губя никакво време.
– Както кажеш, Шерлок.
Гърни излезе от колата. Тежката врата се затвори с трясък, какъвто не бе чувал от десетилетия при затварянето на врата на кола.
Хардуик се наведе през мястото на пасажера и се показа през отворения прозорец.
– Ще ме държиш в течение, нали?
– Абсолютно.
– Не се застоявай много на онова гробище. То е доста особено място.