– В смисъл?
– Скоро ще разбереш.
Намръщен, Хардуик запали дразнещо шумния си двигател – звукът му премина от бронхиално буботене към мощно ръмжене. После освободи амбреажа, бавно завъртя старото червено Джи Ти О покрай пожълтялата трева и се насочи надолу по алеята.
Гърни погледна отново към сокола, реещ се елегантно над хребета. После тръгна към къщата, като очакваше да види Мадлин или поне да я чуе как се упражнява на чело от горния етаж. Повика я.
В къщата обаче цареше тишина и му отвърна единствено странното чувство за пустота, което се усещаше винаги, когато тя беше навън.
Замисли се за деня – дали бе един от трите дни, в които работеше в клиниката, но не беше. Опита се да си спомни дали е споменавала за някаква среща на местния комитет или на групата си по йога, за доброволческо посещение в обществения парк за прочистване на плевелите, или пък за пазар в Онеонта. Но не се сети за нищо такова.
Излезе отново навън, огледа във всички посоки меко спускащите се склонове отстрани на къщата. От върха на високото пасбище го наблюдаваха три елена. Соколът още се рееше във висините, сега в по-широки кръгове, променяйки съвсем леко ъгъла на размаха на разперените си криле.
Извика пак името на Мадлин, този път по-силно и сложи свита длан до ухото си, за да чуе отговор. Нямаше такъв. Но докато слушаше, нещо привлече погледа му – под долното пасбище, през дърветата, на земята в задния край на малката плевня имаше петно в цвят на фуксия2.
Имаше само два обекта с такъв цвят, които можеха да са част от техния уединен живот, далече от оживените пътища – шушляковото яке на Мадлин и седалката на новия велосипед, който й бе купил за рождения ден като заместител на загубения в пожара, който унищожи старата плевня.
Докато се запътваше натам, изпълнен с любопитство, отново я извика по име – вече бе сигурен, че това, което вижда, е якето й. Но пак нямаше отговор. Мина през редицата фиданки, които ограждаха пасбището, и навлизайки в окосената морава, заобикаляща плевнята, забеляза Мадлин, която седеше на тревата в далечния край на постройката. Очевидно се взираше в нещо, което той все още не можеше да види.
– Мадлин, защо не... – започна той и раздразнението, че не е отговорила на повикванията, отчетливо пролича в гласа му.
Без да го погледне, Мадлин вдигна ръка към него в жест, който означаваше, че трябва или да млъкне, или да остане там, където е.
Гърни изпълни и двете безмълвни нареждания и тя му махна да се приближи. Той дойде зад нея и надзърна зад ъгъла на плевнята. И тогава ги видя – трите кокошки и петела, седнали спокойно на тревата, със сведени глави, подпъхнали крачета под себе си. Петелът се бе настанил от едната страна на прострените на земята крака на Мадлин, а „дамите“ му бяха заели позиция от другата й страна. Гърни зяпна при странната гледка. Можеше да чуе как кокошките издават същите ниски успокояващи и гукащи звуци, които надаваха и когато бяха накацали на пръта в кокошарника си и се готвеха да спят.
Мадлин вдигна глава към него.
– Те се нуждаят от малка къщичка и хубава безопасна ограда около нея. За да могат да са навън, колкото искат. И да са щастливи и в безопасност. Само това искат. И ние ще им го осигурим.
– Добре – отвърна Гърни, но напомнянето за това, което му предстоеше, го подразни. Погледна към кокошките и петела в тревата. – Как ще ги върнеш обратно в плевнята?
– Не е проблем – усмихна се тя, повече на кокошките, отколкото на него. – Не е проблем – повтори тихичко след секунда. – Скоро ще се приберем в плевнята. Просто искаме да поседим на тревичката още няколко минути.
Половин час по-късно Гърни седеше пред компютъра в кабинета си и се опитваше да се ориентира из сайта на Киберкатедралата – „Вашият портал към блажен живот“. Напълно предсказуемо, като се има предвид името на организацията, не откри физически адрес, нито снимка на реална сграда от тухли и мазилка.
Единствената възможност за контакт беше имейл – jonah@cyber-cathedral.org.
Известно време Гърни обмисляше информацията – обезоръжаващото, почти интимно внушение, че коментарите на хората, въпросите, дори молбите им за помощ отиват право при основателя на организацията. Това го накара да се замисли и за друго: какви точно коментари, въпроси и молби предизвикваше този сайт. Търсенето на отговор го накара да се порови из него още двайсетина минути.
Крайното впечатление, което получи, бе, че обещаният блажен живот се състои от нагласа на ума, смътно ориентирана към ню ейдж идеологията, с лека философия, пастелни графики и хубаво време. Цялото начинание като че ли предлагаше сигурност и защита, напръскани с нежна бебешка пудра. Сякаш каналът „Холмарк“ бе решил да основе религия.