Вниманието на Гърни се задържа най-дълго върху снимката на Джона Спалтър на началната страница. Със силна резолюция и очевидно без ретуш, тя излъчваше прямота и искреност, която бе в рязък контраст със заобикалящата я претенциозна „пухкавост“.
Имаше нещо от Карл в очертанията на лицето на Джона – гъстата, леко вълниста тъмна коса, правият нос, силната челюст. Но с това приликите свършваха. Докато очите на Карл в края на живота му бяха изпълнени с безгранично отчаяние, очите на Джона сякаш бяха вторачени в бъдещето, в което щеше да среща само и единствено успех. Лицата им бяха като класическите маски на трагедията и комедията – забележително подобни и напълно противоположни. Ако тези двама братя са били въвлечени в някаква лична битка, както бе разказала Кей, и ако снимката на Джона отразяваше вярно сегашното му състояние, нямаше никакво съмнение кой брат бе излязъл победител.
Освен снимката на Джона на началната страница имаше и дълъг списък с теми. Гърни избра най-горната: „Просто човек“. Докато на екрана се отваряше страница с преплетени маргаритки, чу Мадлин, която го викаше от другата стая.
– Вечерята е на масата.
Тя вече седеше на малката кръгла маса в къта до френските прозорци – обикновено се хранеха там, освен когато имаха гости и използваха дългата маса „Шейкър“.
Той се настани срещу нея. Във всяка от чиниите им имаше щедра порция треска, моркови и броколи. Гърни набучи резенче морков, раздели го с вилицата си и започна да дъвче. Установи, че не е много гладен, но въпреки това продължи да яде. Не си падаше много по треската. Напомняше му за безвкусната риба, която майка му готвеше някога.
– Вкара ли ги обратно в плевнята? – попита той по-скоро раздразнено, отколкото с интерес.
– Разбира се.
Осъзна, че е изгубил представа за времето и погледна към часовника на отсрещната стена. Беше шест и половина.
Извърна глава в посока към прозореца и видя слънцето, което се взираше в него над западния хребет. Далеч от романтичните внушения на красивите пасторални залези, сиянието на голямото кълбо предизвика в него съвсем различна асоциация – за лампите за разпит в клишираните филми.
Тази асоциация го пренесе обратно в „Бедфорд Хилс“, мястото, в което само преди няколко часа се бе взирал в онези неочаквано уверени зелени очи, които биха подхождали повече на нарисувана от добър художник котка, отколкото на осъдена за убийство жена.
– Искаш ли да ми разкажеш...? – Мадлин го погледна с разбиращия и всезнаещ поглед, който понякога го караше да се пита дали случайно не е казал на глас някои неща.
– За...?
– За деня си. За жената, която отиде да видиш. За това, което иска Джак. За твоя план. И дали вярваш, че е невинна.
Не му беше хрумвало, че иска да говори за това. Но може би искаше. Остави вилицата.
– В основни линии – не знам в какво да вярвам. Ако е лъжкиня, е дяволски добра. Може би най-добрата, която някога съм срещал.
– Но ти не мислиш, че е лъжкиня?
– Не съм сигурен. Изглежда за нея беше важно да вярвам, че е невинна, но не направи нищо извънредно, за да ме убеди в това Сякаш иска да ме затрудни максимално.
– Умно.
– Умно или...честно?
– Може би и двете.
– Какво друго?
– Какво имаш предвид?
– Какво още видя в нея?
Той се замисли за миг.
– Гордост. Сила. Воля.
– Привлекателна ли е?
– Не мисля, че бих избрал думата „привлекателна“, за да я опиша.
– Коя тогава?
– Впечатляваща. Дълбока. Решителна.
– Безмилостна?
– Хм! Това е трудничко. Ако имаш предвид, че е достатъчно безмилостна, за да убие съпруга си за пари, все още не мога още да кажа със сигурност дали е така, или не е.
Мадлин повтори „все още“ – толкова тихо, че той почти не я чу.
– Смятам да предприема поне още една стъпка – каза Гърни, но в мига, в който го произнесе, усети прикритата си неискреност. Знаеше, че няма да е само една.
Ако скептичният проблясък в очите на Мадлин можеше да бъде знак за нещо, тя също го знаеше.
– И тази стъпка ще бъде...?
– Искам да огледам местопрестъплението.
– Нямаше ли го на снимки в досието, което Джак ти даде?
– Снимките и скиците от сцената на едно престъпление отразяват може би десет процента от реалността. Трябва да застанеш там, да се поразходиш, да се огледаш и да се ослушаш, да подушиш; да придобиеш усещане за мястото, усещане за възможностите и ограниченията – квартала, съседите, трафика, това, което жертвата може да е видяла, това, което убиецът може да е видял, как може да е стигнал до мястото, къде може да е отишъл, кой може да го е забелязал.