И така една сутрин колата на Бут дойде да ни вземе. От нея се изхлузи дългурестата фигура на Ян, който ни представи на седналата на предната седалка красива блондинка — Елизъбет Бут, дъщеря на собственика на имението. Скоро се убедихме, че освен миловидността си тя притежава и забележителна склонност към съня; навсякъде и по всяко време човек можеше да я види как спи спокойно и дълбоко, независимо от шума около нея. Поради това й удивително качество ние я нарекохме „сънливото съселче“. Макар и тя да роптаеше против прякора си, той така си й остана.
Лещарки и пещерни сови
Аржентина е сред малкото страни в света, където тръгнете ли нанякъде и стигнете ли до средата на пътя, виждате мястото, от което сте тръгнали, и мястото, към което сте се отправили. Пампата5 се простира навсякъде около вас, плоска като билярдна маса и като че достига края на света. Нищо не нарушава равните тревни простори, зацапани тук-там от пурпурните петна на извисилите се бодили и тъмните ивици на дърветата.
Когато покрайнините на Буенос Айрес останаха зад нас, а силуетите на светлите с цвят на слонова кост небостъргачи започнаха да трептят и да губят очертанията си в омарата на хоризонта като необикновени кристали, ние излязохме на някакъв път, изпънат като стрела през тревата. На отделни места край пътя растяха гъсти и нежни на вид храсти, обсипани с бледозелени листа и дребни златисти цветчета. Цветчетата бяха толкова миниатюрни и толкова многобройни, че отдалече въобще не се различаваха и придаваха някакво особено златисто сияние на храстите, също като че ги обкръжаваше мъглив ореол. При нашето преминаване от тях излитаха вилоопашати тирани — дребни черно-бели птички с необикновено дълги пера на опашката. Те имат странен, гмуркащ се полет, като при всяко гмуркане перата на опашката се отварят и затварят също като ножици. От време на време през пътя прелиташе по някой сокол чиманго, размахал тежко заоблените си крила, красив и величествен в своята кафява перушина, преливаща в шоколадови и карамелени багри.
След като пътувахме около час, ние свърнахме от главното шосе по един прашен междуселски път с дълбоки коловози и спретната ограда от двете му страни. Върху коловете на оградата забелязахме странни буци, наподобяващи засъхнала кал. Те ми напомняха гнезда на термити, каквито бях виждал в Африка, но си помислих, че едва ли се срещат термити толкова на юг от екватора. Тъкмо си блъсках главата над чудноватите кълба, когато от едно от тях неочаквано изхвръкна птичка, приличаща по форма на английската червеношийка със загладени гърди и подвижна опашка. Голяма колкото дрозд, тя имаше сивобежови гърди, а отгоре бе червеникаворъждива. Оказа се лещарка. В момента, в който я зърнах, разбрах, че именно тази птичка бе архитектът и главният строител на необикновените гнезда, които украсяваха стълбовете на оградата като чудновати могилки, направени от кал. По-късно се убедих, че лещарката е една от най-често срещаните и най-обичани птички в Аржентина и че нейните гнезда, както и гигантските бодили са неизменна част от пейзажа на страната.
Пътят се насочи към океана и ние навлязохме в блатиста местност: от двете ни страни се опънаха широки и пълни с вода канавки, а върху златистата трева на пампата се появиха яркозелени петна, които сочеха наличието на големи водни пространства, обрасли по краищата с гъста тръстика. Лещарките, вилоопашатите тирани и чиманго отстъпиха място на блатните и водоплаващи птици. Отстрани на пътя излетяха паламедеи — огромни, сивопепеляви на цвят птици на големина колкото пуйки — размахващи силно, но тромаво крила, закръжиха във въздуха и заиздаваха отсечени, напомнящи на флейта, крясъци: „уийп… уийп… уийп…“. Върху спокойната и проблясваща водна шир плаваха ято патици, които много приличаха на закръглени и зализани бизнесмени, забързали да хванат влака. Виждаха се и сиви бърнета, дребнички и изящни със сивосинкавите си човки и черни като шапчици петна по главите; червени лопатари — едри птици с дълги лопатообразни клюнове и безизразни очи; розовоклюни гмурци — безупречни в своята блестяща сивочерна перушина и с клюнове като че току-що потопени в алена кръв; малки черноглави патици, заплували скромно сред останалите птици. Скромността им бе почти лицемерна, защото тази птица съперничи по своите навици с кукувицата — снася яйцата си в чужди гнезда и прехвърля на лесно измамените от нея птици тежестта по мътенето, излюпването и прехраната на малките. Върху гладката заблатена повърхност се бяха разпръснали чапли. Из плитчините се кълвяха едни други, правеха пируети и пляскаха с крила огромни тълпи от блъскащи се блестящи ибиси, чиито дълги и закривели клюнове и тъмно траурно оперение контрастираха необикновено с тяхната жизненост. Тук-там между тях се открояваха по-малки групи от червени ибиси като отблясъци на залязващо слънце на фона на по-тъмната перушина на своите братовчеди. Върху по-откритата и по-просторна водна повърхност плаваха величествено цели флотилии прекрасни черношии лебеди. Тяхното снежнобяло оперение изпъкваше ясно на черните им глави и изящно извити шии. Сред гордите ята на черношиестите плаваха няколко лебеда коскобара, същински придворни — тантурести, чисто бели и със съвсем делничен вид. По същите места групички фламинго се хранеха из плитчините при високата тръстика. Отдалече те приличаха на огромни движещи се алени и пурпурни розови храсти на зелен фон. Всяка птица пристъпваше бавно и внимателно по тъмната вода, свела глава и огънала шия във вид на голямо розово S, всяка птица привързана чрез подобните по цвета си на червен восък крака със собственото си неясно и поклащащо се отражение. Упоен от това пищно зрелище на птичия свят, аз седях в колата, обхванат от някакъв орнитологичен екстаз, сляп за всичко останало, освен за бляскавите перушинени тела, плискането и раздвижването на гладката водна повърхност, пърхането на крилата.