— Кълна се, че е истина, сеньор — разказваше пеонът. — Аз стоях на няколко крачки от птичката и въпреки това тя не изпитваше никакъв страх. Макар и много слаба, тя се изправи с мъка на крака, повдигна нагоре главица и запя. Близо две минути пя за мене, сеньор, чудесна песен, а аз седях върху коня и слушах. После полетя над тревата. Птичката ми благодареше, че съм й спасил живота. Птичка, способна да изразява по такъв начин своята благодарност, сеньор, заслужава напълно уважението на хората.
Джеки, която беше застанала на известно разстояние от дясната ми страна и на около стотина метра от гнездото на лещарката, заиздава някакви тихи, нечленоразделни звуци и ме повика с енергични жестове при себе си. Приближих я и забелязах, че стои с възхитен поглед пред входа на малка дупка, полускрита сред тревните туфи. Пред дупката се беше изправила неподвижно като часовой малка пещерна сова и ни наблюдаваше с кръглите си очи. Неочаквано тя се поклони бързо два-три пъти, после отново застина в своята войнишка поза. Беше толкова смешно, че двамата с Джеки прихнахме да се смеем. Совата ни хвърли изпепеляващ поглед, издигна се безшумно във въздуха и се зарея над къдрената от вятъра трева.
— Трябва да заловим няколко от тези птици — заяви решително Джеки. — Очарователни са наистина!
Съгласих се, тъй като винаги съм проявявал слабост към различните видове сови и тези привлекателни птици всеки път са намирали място във всички мои сбирки. Обърнах се към Ян, който крачеше по тревата като самотен и унил жерав.
— Ян! — подвикнах му аз. — Ела тук. Струва ми се, че открихме гнездо на пещерна сова.
Той се затича към нас и всички заедно огледахме входа на дупката, пред която стоеше пещерната сова. Отпред имаше малка отъпкана площадка от изхвърлена при копането на дупката пръст, осеяна с блестящи останки от най-различни бръмбари и кръгли топчета от малки костички, пух и перца. Дупката очевидно не се използваше само за нощуване. Ян оглеждаше дупката и мръщеше замислено нос.
— Смяташ ли, че вътре има нещо? — попитах го аз.
— Трудно ми е да ти отговоря — отвърна той. Времето, разбира се, е подходящо. Всъщност малките би трябвало вече да са напълно оперени. Бедата е в това, че тези сови изкопават няколко дупки, а използват само една за гнездене. Пеоните твърдят, че мъжкият използвал останалите дупки за ергенски квартири, но самият аз не съм уверен в това. Практически трябва да разкопаем няколко дупки, преди да ни се усмихне щастието. Ако не се страхуваш от разочарования, нека да опитаме.
— Можеш да ме разочароваш колкото си искаш, стига в края на краищата да хванем някоя сова — заявих решително аз.
— Добре. Необходими са ни лопати и една пръчка, за да определяме направленията на тунелчетата.
Ние се върнахме в естансията и госпожа Бут, крайно доволна, че щастието ни се е усмихнало толкова скоро след нашето пристигане, изнамери чудесни градински инструменти и нареди на един пеон да преустанови работа и да ни придружи, в случай че ни е необходима помощ. Докато се тътрехме през градината като гробарско шествие, натъкнахме се на кротко заспалото върху едно килимче Сънливо съселче Бут. Когато минавахме край нея, тя се събуди и запита със сънлив глас накъде сме се запътили. Узнала, че отиваме на лов за пещерни сови, тя разтвори широко сините си очи и предложи да ни откара до гнездото на совите с колата.
— Но вие не бива да карате колата през лампата… та това не е джип! — възпротивих се аз.
— А и баща ти току-що смени ресорите — напомни й Ян.
Върху лицето й се разля очарователна усмивка.
— Ще карам много бавно — отвърна тя и като разбра, че се двоумим, добави лукаво, — помислете само колко по-голямо разстояние можете да изминете с колата.
И така ние заподскачахме през пампата по посока на първата дупка. Ресорите на колата скрибуцаха мелодично и всички, освен Сънливото съселче изпитвахме страшно угризение на съвестта.
Откритата от нас дупка се оказа дълга около два и половина метра, извиваше слабо под форма на буквата „С“ и се спускаше на повече от половин метър под повърхността на земята. Установихме това, като бъркахме внимателно с дълга и тънка бамбукова пръчка. След като очертахме с пръчици приблизителното разположение на гнездото, ние се заловихме за работа и на всеки половин метър от тунелчето изкопавахме по една малка шахта. После проверявахме внимателно разположената между две шахти част от тунелчето и като се убеждавахме, че там няма нищо, го запушвахме с буци пръст. Най-сетне изкопахме последната шахта и ако нашето примитивно изчисление се окажеше вярно, тя трябваше да ни насочи право към гнездовата камера. Ние работехме в напрегнато мълчание и разравяхме твърдо изпечената почва. От време на време притискахме уши към земята, но отвътре не се чуваше ни най-слаб звук и аз бях уверен, че дупката ще се окаже празна. Ето че откъртихме и последната бучка пръст и тя изведнъж пропадна в гнездото. От разкрилата се тъмна дупка в нас се втренчиха сивопепеляви личица с огромни златисти очи. От гърдите ни се изтръгнаха ликуващи викове, а малките сови запримигваха бързо-бързо с очи и затракаха човки като кастанети. Те изглеждаха така пухкави и очарователни, че забравил напълно навиците на совите, аз протегнах ръка към разрушеното гнездо и понечих да уловя едно от тях. От изплашени мънички и пухкави птиченца с огромни очи те се превърнаха начаса в разярени фурни. Наежиха перушината на гърба си, станаха два пъти по-едри, разпериха крилца и като ги държаха от двете си страни като щитове, се нахвърлиха с нокти и клюнове върху ръката ми. Отскочих назад и засмуках окървавените си пръсти.