Или може би това беше сън?
Тя методически поглъщаше Земята и се чудеше къде ли бе отишла онази вкусна храна. И тогава я откри. Но този път тя беше над нея.
Пиявицата зачака, но съблазнителната храна оставаше извън досега й. Усещаше колко вкусна и чиста е тази храна.
Защо обаче не пада?
Пиявицата чака дълго, но храната си оставаше недосегаема. Най-после пиявицата се издигна и тръгна към храната.
Храната обаче се отдалечи. Нагоре. Издигна се от повърхността на планетата. Пиявицата я последва бързо, доколкото масата й го позволяваше.
Вкусната храна отлетя в Космоса и пиявицата я последва. Пред себе си усещаше още по-вкусен източник на храна.
Горещата, прекрасна храна на едно слънце!
О’Донъл поднесе шампанско на учените в щаба си. Следваше официална вечеря, но сега празнуваха победата.
— Тост — каза генералът и стана. Всички мъже вдигнаха чашите си. Единствен не се изправи и не взе чаша лейтенантът, който седеше пред контролното табло и ръководеше движението на безпилотния космически кораб.
— За Майкълс, който се сети за… Как му беше името, Майкълс?
— Антей. — Майкълс беше пил вече доста, но още не можеше да се зарадва. Антей, роден от Гея, богинята на Земята, и Посейдон, бога на моретата. Непобедимият боец. Винаги, когато Херкулес го събарял на земята, той се изправял по-силен.
Докато Херкулес не го вдигнал във въздуха.
Мориарти си говореше нещо сам, седнал с молив над лист хартия. Алинсън пиеше, но също не изглеждаше много весел.
— Хайде, вие, тъжни птици на злите поличби! — Генералът разля още шампанско по чашите. — После ще пресмятате. Пийте сега. — Той се обърна към оператора. — Как върви?
Аналогията на Майкълс бе приложена към космически кораб. Управляваха го дистанционно. И го бяха натъпкали с пречистени радиоактивни вещества. Той вися над пиявицата, докато тя, обезумяла от лакомия, го последва. Антей се бе отделил от майка си — Земята — и губеше силата си във въздуха. Операторът водеше космическия кораб достатъчно бързо, за да не позволи на пиявицата да го настигне, но го държеше на подходящо разстояние, за да я кара да го следва.
Космическият кораб и пиявицата се насочваха по курс към сблъсък със Слънцето.
— Чудесно, сър — отвърна операторът. — Вече е зад орбитата на Меркурий.
— Господа — заговори генералът, — аз се заклех да унищожа това нещо. Не си го представях така. Мислех, че борбата ще бъде по-персонална. Но важното е самото унищожение. Вие всички ще бъдете свидетели на този момент. Унищожението понякога е свещена задача. И сега моментът е точно такъв. Господа, чувствам се прекрасно.
— Отклонете кораба!
Каза го Мориарти. Лицето му бе пребледняло.
— Отклонете това проклето нещо!
Той им показа изчисленията си.
Бяха лесни за възприемане. Показваха скоростта на нарастване на пиявицата. Също предполагаемата скорост за консумиране на енергията й. И скоростта й на движение в Космоса, която представляваше постоянна величина. Енергията, която щеше да започне да получава от Слънцето при приближаването си към него, представляваше експоненциална крива. И скоростта на поглъщане на тази енергия, превърната в растеж на клетките, представляваше безкрайна хипергеометрична прогресия.
Резултатът…
— Тя ще унищожи Слънцето — каза много тихо Мориарти.
Щабът се превърна в лудница. Шестима от мъжете едновременно се опитваха да обяснят проблема на О’Донъл. После същото се опита да направи Мориарти и накрая Алинсън.
— Скоростта на растежа й е толкова висока, а тази на придвижване толкова малка в сравнение с нея, че тя ще натрупа огромно количество енергия и така ще бъде в състояние да изконсумира Слънцето в момента, когато стигне до него.
О’Донъл даже и не се помъчи да разбере. Той се обърна към оператора.
— Отклони я — каза той.
Всички се надвесиха над екрана и зачакаха.
Храната се отклони от посоката на движение на пиявицата и се насочи някъде встрани. Отпред имаше огромен източник на храна, но беше още доста далеч. Пиявицата започна да се колебае.
Клетките й, безразсъдно използващи енергията, закрещяха за решение. Храната забави ход. Намираше се съблазнително наблизо.
По-близкият източник или по-големият?
Тялото на пиявицата искаше храната веднага.
Тя тръгна подире й и се отклони от посоката към Слънцето.
То можеше да почака. И неговият ред щеше да дойде.
— Насочи я под прав ъгъл към плоскостта на Слънчевата система — каза Алинсън.