Джеймс Ролинс и Ребека Кантрел
Пъклена кръв
(книга 3 от поредицата "Орденът на Сангвинистите")
Джеймс:
На Ребека, задето тръгна с мен на това
пътешествие.
Ребека:
На моя съпруг и на сина ми.
Как падна ти от небето, Деннице11, сине на зората! Разби се о земята ти, който тъпчеше народите.
„Най-сетне, почти се свърши...“
Английският алхимик, известен като Джон Дий, стоеше в тайната си лаборатория пред огромна камбана, изработена от безупречно гладко стъкло. Беше толкова висока, че човек можеше да застане прав в нея. Чудното изделие бе изработено от прочут стъклар от далечния остров Мурано край Венеция. В продължение на повече от година чираците надуваха огромните духала, а шепата посветени майстори използваха тайните си техники, за да превърнат колосалната перла разтопено стъкло в тази скулптура на съвършенството. След това минаха още пет месеца, докато докарат скъпоценната камбана от родния ѝ остров до студения двор на Рудолф II, далеч на север. Когато пристигна, императорът на Свещената римска империя заповяда около нея да се построи тайна алхимическа лаборатория, заобиколена от помощни работилници, разположени дълбоко под улиците на Прага.
„Това бе преди десет дълги години...“
Сега камбаната стоеше на кръгъл железен постамент в ъгъла на основната лаборатория. Ръбовете на постамента отдавна бяха почервенели от ръжда. В долната половина на камбаната имаше кръгла врата, също от стъкло, залостена отвън с яки резета и запечатана така плътно, че не пропускаше дори въздух.
Джон Дий потрепери. Макар да бе изпълнен с облекчение, че работата му е към края си, изпитваше и тръпка на ужас. Беше започнал да мрази адското пъклено устройство, тъй като знаеше какво е ужасното му предназначение. Напоследък странеше от камбаната, доколкото можеше. Дни наред се туткаше из лабораторията, облечен в покрита с петна от химикали дълга роба, почти потапяше бялата си брада в стъклениците, а зачервените му очи старателно избягваха прашната стъклена повърхност.
„Но задачата ми вече е почти изпълнена“.
Обърна се, пристъпи до камината и посегна към полицата над нея. Изкривените му пръсти се заеха със сложните резета на малкото скривалище в мрамора. Единствено той и императорът знаеха за съществуването му.
Понечи да бръкне вътре, когато зад гърба му се разнесе бясно чукане. Обърна се пак към камбаната и създанието, което бе затворено вътре. Звярът бе уловен от верни на императора хора и домъкнат тук само преди часове.
„Трябва да действам бързо“.
Безбожният звяр блъскаше по вътрешната страна на камбаната, сякаш усещаше какво предстои. Въпреки свръхестествената си сила не можеше да се освободи. По-стари и много по-силни създания бяха опитвали, но безуспешно.
През последните години Джон бе затварял много подобни зверове в тази стъклена килия.
„Толкова много...“
Знаеше, че е в безопасност, но въпреки това слабото му сърце туптеше като лудо, животинската част в него усещаше опасността по начин, който логичният му ум не можеше да отхвърли.
Издиша треперливо, бръкна в скривалището над камината и извади нещо, увито в промазан плат. Платът бе покрит с восък и овързан с алена връв.
Като внимаваше да не счупи восъка, Джон Дий притисна нещото до гърдите си и го отнесе до закрития със завеса прозорец. Дори през плата и восъка нещото излъчваше ужасен студ, който вкочаняваше пръстите и ребрата му.
Отдръпна едва-едва завесата, за да пропусне лъчите на изгряващото слънце. С треперещи ръце остави вързопчето на светло върху каменното писалище и застана от другата страна, така че върху предмета да не пада никаква сянка. Извади от колана си тънък остър нож и разряза восъка и алената връв. Много внимателно отметна плата и по писалището се посипаха парченца восък.
Лъчите на ранното слънце осветиха онова, което се намираше в пашкула от восък и плат - прекрасен скъпоценен камък, голям колкото дланта му и сияещ в изумруденозелено.
Но това не беше изумруд.
- Диамант - прошепна той в тихото помещение.
Лабораторията се беше смълчала - създанието в камбаната се бе дръпнало уплашено от нещото, което сияеше на писалището. Очите на звяра се стрелкаха насам-натам, докато светлината се пречупваше от камъка и рисуваше по стените блестящи изумрудени жилки.
Без да обръща внимание на страха на пленника си, Джон впери поглед в сърцевината на диаманта, където се кълбеше мастилена чернота: пълзеше като смес от дим и масло, като живо същество, уловено в диаманта като създанието в камбаната.