Страхът я накара да ускори крачка по тесните стълби и плетеницата от тунели. Малката стъкленица на Кристиан я потупваше по бедрото и ѝ напомняше, че за знанието понякога трябва да се плати с кръв. Това беше послание, което ѝ бе втълпено още като дете, и бе станало много реално, когато баща ѝ откри книга, скрита под дюшека ѝ. Грубият му глас отекна в ушите ѝ и я повлече в миналото.
- Какво станало с Ева, когато яла от дървото на познанието? — попита баща ѝ, надвесен над деветгодишната Ерин. Силните му фермерски ръце бяха стиснати в юмруци.
Тя не знаеше дали трябва да отговаря на въпроса и реши да премълчи. Той винаги се ядосваше повече от нещата, които казваше, отколкото когато си държеше езика зад зъбите.
Книгата - „ Фермерски алманах “ - лежеше разтворена на грижливо изтърканите дъски на пода. Светлината на фенера осветяваше кремавите ѝ страници. До този ден тя бе чела единствено Библията, защото баща ѝ бе казал, че в нея се съдържа цялото знание, което може да ѝ потрябва някога.
Но на страниците на алманаха Ерин бе открила ново знание - кога да се засяват семената, кога да се жъне, датите на различните фази на луната. Имаше дори няколко шеги, които се оказаха фатални. Ерин се беше разсмяла твърде силно и той я бе хванал, докато четеше.
- Какво станало с Ева? - отново попита той с тих и заплашителен глас.
Ерин реши да опита да се защити с цитат от Библията.
- „Тогава се отвориха очите на двамата, и разбраха, че са голи”41 — хрисимо рече тя.
- Какво било наказанието ѝ? — продължи баща ѝ.
- „На жената рече: ще умножа и преумножа скръбта ти, кога си бременна“52.
- А това е урокът, който ще научиш от моята ръка.
Баща ѝ я накара да избере върбова пръчка и ѝ нареди да коленичи. Ерин послушно коленичи на чистия под и вдигна роклята си над главата. Майка ѝ я беше ушила и тя не искаше да я изцапа. Сгъна грижливо дрехата и я постави до себе си. После стисна студените си колене и зачака ударите.
Той винаги я караше да чака дълго, сякаш знаеше, че очакването на болката е почти толкова лошо, колкото и самият удар. Полазиха я тръпки. С крайчеца на окото си погледна алманаха и не изпита съжаление.
Първият удар изплющя върху кожата ѝ и Ерин прехапа устни, за да не извика. Ако го направеше, той щеше да я накаже още повече. Шибаше гърба ѝ, докато не потече кръв и не се просмука в бельото ѝ. По-късно тя щеше да почисти ярките червени капки от стените и пода. Но първо трябваше да издържи ударите, да изчака, докато баща ѝ не реши, че кръвта е достатъчно.
Потръпна при спомена - тъмните тунели го правеха някак по-истински. Усети парене в гърба, сякаш тялото ѝ помнеше старата болка и научения урок.
„За познанието се плаща с кръв и болка“.
Още преди гърбът ѝ да заздравее влезе в офиса на баща си и дочете тайно алманаха. Един от разделите бе посветен на синоптичните прогнози. Цяла година Ерин следеше дали авторите са знаели какво ще е времето и откри, че често грешат. И тогава осъзна, че написаните в книгите неща може да са грешни.
Дори нещата в Библията.
Тогава страхът от наказанието не я беше спрял.
„Няма да ме спре и сега“.
Най-сетне се озова пред вратата към Светилището. Не беше главният вход, а рядко използвана задна врата, която се намираше недалеч от библиотеката. Приличаше на гола стена с малка ниша, в която имаше нещо като купа или чаша от камък.
Ерин знаеше какво трябва да направи.
Тайната врата можеше да се отвори единствено от кръвта на сангвинист.
Бръкна в джоба си и извади стъкленицата на Кристиан. Погледна черната течност вътре. Кръвта на сангвинистите бе по-гъста и по-тъмна от човешката. Можеше да се движи по своя воля, да тече по вените без нуждата от биещо сърце. Това бе горе-долу всичко, което знаеше за субстанцията, която поддържаше сангвинистите и стригоите, но внезапно ѝ се прииска да научи повече, да разкрие тайните на тази кръв.
Но не сега.
Изсипа тъмното съдържание на стъкленицата в каменната купа и изрече на латински:
- Защото това е чашата на Моята кръв, на новия и вечно жив Завет.
Кръвта в купата се развълнува, движеше се сама, доказваше неестествената си същност.
Ерин затаи дъх. „Нима вратата ще отхвърли кръвта на Кристиан?“
Отговорът дойде, когато тъмната течност се просмука в камъка и изчезна без следа.
Ерин въздъхна с облекчение и прошепна последните думи:
- Mysterium fidei61.
Отстъпи от стената. Сърцето ѝ сякаш се беше качило в гърлото ѝ. Всеки сангвинист наоколо щеше да чуе издайническото туптене и да разбере, че тя е чужденец тук.