Малък фенер на пода на пещерата осигуряваше известна светлина, но Джордан включи фенера на каската си, докато София излизаше от тунела и се изправяше грациозно. Изглеждаше почти спретната.
- Стига си се перчила - сгълча я той, докато изтупваше прахта от дрехите си.
Постоянната ѝ призрачна усмивка стана по-широка. Тя отметна късата си черна коса от пълните си кафяви бузи и се огледа. Неестествено острото ѝ зрение не се нуждаеше от светлина.
Джордан им завиждаше за тази способност да виждат в тъмното. Разкърши врат и започна да търси. Пое дълбоко дъх и миризмата на сяра изпълни ноздрите му, но не беше толкова силна, колкото бе миналия път, по време на битката, когато в пода се отвори широка пукнатина, бълваща пушек и жупел.
На фона на сярата се долавяше друга миризма.
Познатата воня на смърт.
Забеляза няколко трупа на стригои отдясно. Телата бяха смазани и изгорени, плътта - напукана и разкъсана. Част от него искаше да сс обърне и да побегне, естествен инстинкт, когато се изправяш пред подобна касапница. Но той имаше задължения. Като разчиташе на опита си, за да се успокои, извади видеокамера и засне залата. Не бързаше - увери се, че не е пропуснал нито едно тяло; правеше го ако не по някаква друга причина, то по силата на навика. Беше работил като криминалист в Съвместния експедиционен следствен отдел на армията и се бе научил да е изчерпателен.
Продължи навътре в пещерата и засне каменния олтар, като се мъчеше да не си спомня младото момче Томи, което беше оковано на него, а кръвта му изтичаше на пода. Ангелската кръв на момчето беше катализаторът, който трябваше да отвори портата към подземния свят, и накрая храбростта на същото момче доведе до затварянето ѝ.
Томи беше оставил белега си и върху Джордан, като го излекува с докосване. Джордан още го усещаше и белегът сякаш гореше по-силно с всеки ден.
- Е - каза Баако, връщайки го към настоящето, - какво мислиш?
Джордан свали камерата.
- Ами... определено се е променило от последния път, когато бяхме тук.
- В какъв смисъл? - попита присъединилата се към тях София.
Джордан посочи купчината мъртви плъхове в далечния ъгъл.
- Нови са.
Баако отиде до купчината, взе едно от малките телца и го подуши. Джордан потръпна.
- Интересно - рече Баако.
- Какво му е интересното? - попита Джордан.
- Кръвта му е източена.
София взе плъха, разгледа го и потвърди.
- Баако е прав.
Дребната индийка вдигна мъртвия плъх към Джордан.
- Приемам думата ви - побърза да отговори той. - Но ако сте прави, това означава, че нещо е било тук долу и се е хранило с тях.
„Което може да означава само едно...“
Джордан отпусна ръка върху дръжката на картечния пистолет на бедрото си - „Хеклер и Кох“ МР7. Оръжието беше компактно и мощно, способно да изстреля 950 куршума за една минута. Открай време беше основното му оръжие, само че този път бе заредено със сребърни куршуми. Джордан провери и посребрения армейски нож на глезена си.
- Някой стригой явно е оцелял - каза София.
Баако погледна към тунела.
- Сигурно се е хранил с плъховете, докато е събрал достатъчно сила, за да прокопае път навън.
- Може да не е бил стригой - каза Джордан и от внезапното осъзнаване сърцето му се качи в гърлото. - Помогнете ми да претърсим телата.
София го погледна въпросително, но двамата сангвинисти се подчиниха. Огледаха лицата на мъртвите един по един.
- Няма го — каза Джордан.
Баако се намръщи.
- Кого?
Джордан си представи момчешкото лице на бившия си приятел, на когото се бе доверил изцяло, само за да бъде предаден в тази пещера.
- Брат Леополд. - Отиде до мястото, където кръвта още си личеше по камъка. - Рун го прониза точно тук. И той падна.
Тялото му беше изчезнало.
Баако протегна ръка и обхвана с жест помещението.
- Вече проверих навсякъде. Земетресението е срутило всички други проходи.
Джордан насочи лъча на фенера си към тесния тунел.
- И затова той е прокопал свой собствен.
Затвори очи и отново видя как Рун му дава последно причастие, как кръвта на Леополд изтича на огромна локва под тялото му. Как изобщо бе успял да оцелее с такава рана, че и да намери сили да прокопае тунел? Купчината плъхове нямаше как да е била достатъчна.
Същият въпрос явно тормозеше и София.
- Тунелът е дълъг поне трийсет метра - каза тя. - Не съм сигурна, че и здрав сангвинист би могъл да си прокопае път през толкова пръст и камъни.