Легион се мяташе, виеше и бълваше черен дим, сякаш го бяха метнали върху живи въглени. Бавно чернилката изчезна от лицето и тялото му. Воднисто сините очи на Леополд погледнаха Джордан.
- Mein Freund... - промълви той и отпусна чело на бузата на Джордан. - Ти ме освободи.
Джордан продължи да го държи, не за да му попречи да се измъкне, а за да му покаже, че не е сам, че е опростен, дори обичан. Не го пусна, докато тялото на приятеля му не се отпусна в обятията му. Леополд най-сетне намери покой.
12:13
Рун гледаше как ръцете на Ерин падат немощно от гърлото ѝ, твърде слаби, за да продължат да го стискат. Вдигна своята ръка да го притисне, но от все по-слабите удари на сърцето ѝ знаеше, че това е безполезно. Затова я взе в скута си, притисна тялото ѝ в своето и стисна хлъзгавите ѝ от кръвта пръсти. Главата ѝ се отпусна назад, лицето ѝ се озари от аления огън на камъка.
Как можеше да превърне нея, жената, която беше обикнал и все още обичаше?
Стригоите бяха лишени от душа мерзости и създаването им бе грях. Той беше сгрешил в пътя си отдавна с Елизабет и от това се беше родило само зло. От лечителка тя се бе превърнала в убийца, изклала стотици невинни.
Погледна към Елизабет - но ужасната мъгла се бе разпълзяла още повече и скриваше позицията й. Въпреки това колоната лазурен огън продължаваше да свети в тъмното небе. Рун се надяваше това да означава, че тя още е жива. Знаеше, че в нея все още има добро, дори самата тя да не го виждаше съвсем. Замоли се да остане жива достатъчно дълго, за да го открие.
Впери поглед в по-плътния мрак, към мястото, където бе угаснала изумрудената колона. Жив ли бе Джордан? Така или иначе, след като порталът бе повреден, каква надежда имаше за когото и да било от тях?
Лъвчето измяука от другата страна на огнената бариера, сякаш го укоряваше. Златните очи се взираха в неговите, напомняха му, че има надежда - надежда, която лежеше отпуснато в прегръдката му.
- Но това с забранено - каза той на младото създание. - Виж онези демони без души. Нима искаш и тя да стане една ог тях?
Отговорът дойде като въздишка от устните на Ерин, вероятно последната ѝ.
- Моля те.
41.
20 март, 12:14
Долината Тсум, Непал
Ерин се крепеше на ръба на забравата. Макар и отворени, очите ѝ виждаха единствено сенки. Все пак успя да различи силуета на Рун на огнения фон. Зад раменете му ярката светлина на отминаващото затъмнение пронизваше сенките, но дори тя бавно се заличаваше от вдигащата се черна мъгла от езерото - мрак, който щеше да се разраства, докато не погълне целия свят.
Не ѝ бяха останали аргументи да убеждава Рун, нямаше дъх да ги изговори, но умът ѝ продължаваше да работи.
Знаеше, че тази битка се е водила стотици пъти преди. Дори други да успееха да сложат окови на Луцифер, това нямаше да сложи край на борбата.
„Изкованото може да бъде строшено“.
Знаеше, че има само един начин това наистина да приключи.
„Луцифер трябва да бъде опростен“.
Ерин се взираше в Рун, мъчеше се да го накара да види истината на лицето ѝ, да приеме онова, което трябва да се направи.
„Не позволявай смъртта ми да бъде лишена от смисъл. Освободи ме, за да направя онова, което съм длъжна“.
Вместо това Рун нежно докосна челото ѝ със студените си устни. Ерин искаше Джордан да е онзи, който я целува, който я държи в прегръдките си. Но Джордан не можеше да направи онова, което трябваше да се направи. Само Рун можеше.
„Моля те...“
Докато Рун се изправяше и махаше кичур коса от челото ѝ, тя използва последните си сили, за да накара молбата да заблести в угасващите й очи.
По бузите на Рун се стичаха сълзи. Той поклати глава, сякаш наистина четеше мислите ѝ. Тя самата четеше неговите със същата лекота, защото знаеше думите, които го спираха, които не му позволяваха да я лиши от душа: „Защото каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си?“151
Опита се да го накара да разбере.
„Не придобивам света... а го спасявам“.
Рун я придърпа още по-плътно до себе си и се вгледа дълбоко в нея. За първи път Ерин забеляза, че очите му не са черни, а тъмнокафяви, с тънки канелени шарки, като кората на секвоя, необичайно живи на бледото му лице.
- Съжалявам - прошепна той.
Устните му леко докоснаха нейните, като полъх на студен вятър от планината.
Победена, Ерин затвори очи.
После устните се плъзнаха към шията ѝ и остри зъби се впиха дълбоко в плътта ѝ.