Малкото останала в нея кръв изтече за един блажен миг.
„Благодаря ти, Рун“.
12:15
Рун много внимаваше, тъй като знаеше, че смъртта е на път да спре сърцето на Ерин. Докато поемаше последните искрици живот от изстиващото ѝ тяло, той игнорира вълната на екстаз и се съсредоточи върху неравномерните удари на сърцето ѝ. Трябваше му достатъчно от кръвта ѝ, за да я превърне, но не толкова, че да я убие.
Моменти по-рано беше видял решимостта в очите ѝ, знанието, сигурността и най-вече любовта, онзи бездънен извор на състрадание в сърцето ѝ - не само към Джордан и не само към него.
Към всички.
За да спаси всички, тя бе готова да жертва себе си.
А нима Христос не беше взел същото решение в Гетсиманската градина и на кръста?
„Как бих могъл да не почета този избор сега?“
Усети как тя се отпуска под него и извади зъбите си от плътта, отдели устните си от кожата ѝ. Впери поглед в нея, все така сгушена в него, жената, която така обичаше.
Поколеба се - знаеше какво трябва да направи, но се ужасяваше от това.
Както заради нея, така и заради себе си.
Тогава чу последния удар на сърцето ѝ, който сякаш настояваше да действа.
Замахна с карамбита си и преряза дълбоко собственото си гърло. Докато тъмната кръв потичаше, той пусна оръжието, подхвана тила ѝ и придърпа устата ѝ към черния извор. Остави кръвта му да се излива между отпуснатите ѝ устни надолу в отвореното гърло. Тя вече не можеше да преглъща сама, но той продължаваше да я държи, чакаше, молеше се.
Погледна нагоре към тъмното небе, към слънцето, което умираше отново, погълнато този път не от луната, а от ужасния дим, който се издигаше от езерото, от самите порти на Ада.
И тогава усети искрица надежда - когато меките устни се свиха около гърлото му и започнаха да пият, увличайки го в алено блаженство.
Въпреки това по лицето му потекоха студени сълзи.
„Какво направих?“
12:16
Ерин се събуди от студената кръв в устата си - имаше вкус на сол и сребро. Поглъщаше сила с всяко всмукване. Потече още кръв и събуди в нея някаква тъмна страст. Пръстите ѝ се вдигнаха да сграбчат косата на Рун, да го придърпат по-близо към нея. Езикът ѝ се пъхна в раната. за да накара кръвта да потече по-силно. Пиеше така, както преди дишаше, на големи глътки, сякаш се беше давила и най-сетне бе излязла на повърхността.
Това беше колкото живот, толкова и смърт.
И екстаз.
Тялото ѝ крещеше за още, ръцете ѝ се вкопчиха по-силно в Рун, сякаш искаше да го придърпа в себе си, да го изцеди целия. Спомни си за миг онзи интимен момент в параклиса, когато го бе окъпала в крьвта си. Той бледнееше пред този ален захлас, когато двамата се превърнаха в едно.
Усети го как се втвърдява до нея, как се претърколи отгоре ѝ, как я притиска под себе си.
„Да...“
Но това пак не беше достатъчно.
Искаше го целия.
Зъбите ѝ се впиха в гърлото му, настояващи, отказващи да приемат отказ.
Но тогава железни пръсти дръпнаха косата ѝ и откъснаха устните и зъбите ѝ от блажения извор. Тя започна да се съпротивлява, мъчеше се да достигне отново гърлото, но Рун бе много по-силен.
- Не... - изпъшка той и се претърколи настрани.
Студен въздух лъхна помежду им и ѝ се прииска да заплаче от самота. Копнееше за онази близост, за връзката, почти колкото за кръвта му. Облиза с език устни, търсейки остатъци от онзи захлас.
Рун прикри гърлото си с длан и изграчи дрезгаво:
- Вино.
Усещанията на Ерин постепенно се върнаха заедно със страха, че е пила твърде много от него. Свали сребърната манерка от бедрото му, отвори я и изля съдържанието върху устните му. Среброто изгаряше пръстите ѝ, но тя продължи да я държи, като охкаше, когато капките вино пръскаха ръката ѝ, изгарящи като киселина.
Този огън прогори истината в нея.
„Аз съм стригой“.
Рун преглътна конвулсивно последните остатъци от виното и бутна манерката настрани. Изправи се несигурно на крака и я издърпа да стане.
Ерин се изправи в новото си тяло. Сетивата й се бяха разширили неимоверно. Чуваше всяко шумолене, усещаше всеки полъх, всеки аромат беше симфония. Мракът сякаш светеше около нея, лъхащото от езерото зло я привличаше, викаше я.
Но това не бе всичко.
Гладът пламна в нея, привлече погледа ѝ през езерото, откъдето се чуваше тежък тътен. Удари на сърце. Бележещи единствения човек, останал в долината.
Искаше го, нуждаеше се от него, копнееше за топлината, която обещаваше, за кръвта му. Жадуваше да утоли глада в себе си. Усети как източникът се приближава бавно към нея.