На Джордан не му пукаше. Насочи вниманието си отново към Ерин.
Елизабет потвърди най-лошите му опасения.
- Не чувам сърце.
Думите ѝ бяха изпълнени с уморена тъга - не за неговата загуба, а за нейната собствена.
Елизабет се отпусна на колене до него. Като стригой тя можеше да препече бариерата, да излезе на леда. Но явно нямаше причина да го прави.
Рун също беше изгубен за нея.
42.
20 март, 12:19
Долината Тсум, Непал
Ерин искаше да се върне, да затича към Джордан.
Рун явно долови желанието ѝ - не защото бяха кръвно свързани, а просто защото познаваше сърцето ѝ, дори това новото, което не туптеше.
- Трябва да идеш при Луцифер - каза той. - Сега това е съдбата ти.
Тя знаеше, че е прав, и затова продължи по леда, притиснала Кървавото евангелие към гърдите си, като черпеше сили от него. С всяка следваща крачка книгата засияваше все по-ярко, прогонваше мрака и прегаряше гъстата мъгла.
Някакви противни изчадия се отделиха от групата около Кристиан и София и се хвърлиха към тях. Нещо черно профуча в мъглата над тях и се спусна отгоре им. Ерин едва успя да зърне подобната на гущер фигура преди тя да докосне златната светлина около нея и да избухне в пламъци.
Рун я дръпна настрани и тялото на създанието се стовари върху леда до тях.
Щом видяха това, другите зверове се пръснаха и побягнаха в мрака, колкото се може по-далеч от светлината.
Ерин и Рун продължиха напред, като заобикаляха пукнатините и се приближаваха към Кристиан и София. Двамата не бяха добре. Намираха се на остров сред кипнала маса от демони.
Кристиан беше извадил свещената верига от сандъка и бе преметнал тежките брънки около врата си, макар че среброто несъмнено го изгаряше. Въртеше края на веригата като някаква свещена бола и нанасяше удари по демоните. Веригата прерязваше ордата, сякаш брънките ѝ бяха от разтопена стомана.
Въпреки това лицето на Кристиан беше окървавено, а робата му висеше на парцали.
София бе в още по-тежко положение. Видя ги да се приближават и може би това беше единственото, което очакваше - и бе издържала дотук само със силата на волята си.
Ерин го видя в очите ѝ.
„Недей...“
В последен доблестен напън София се извъртя и прободе едно чудовище в гърба преди да е атакувало Кристиан. Но с това оголи собствената си защита. Ордата моментално се нахвърли върху нея и я събори на леда.
Кристиан се опита да ѝ се притече на помощ, но враговете бяха твърде много.
Ерин най-сетне стигна до тях и златната светлина на книгата пръсна чудовищата. Нещо черно и бодливо отскочи настрани последно.
Ерин спря и сложи ръка на устата си.
„Не!“
София - ревностната мила София - вече я нямаше.
Ерин трепереше, но Рун я задържа.
- Единствено книгата е от значение. Тя трябва да стигне до Луцифер.
Ерин кимна. „Иначе саможертвата на София ще е напразна“.
Въпреки това на Рун му се наложи да я побутне, за да продължи. Само след миг обаче тя вече тичаше, направо летеше по леда, задвижвана от свръхестествена сила, право към конуса от светлина. Демоните се отдръпваха от светлината, но вече не бягаха, а съскаха и се зъбеха след нея, сякаш знаеха, че скоро ще е тяхна.
И като нищо можеха получат този шанс.
Дори Кървавото евангелие не можеше да удържи дълго на такова осезаемо зло. Златната светлина започна да помръква, разкъсвана от мъглата, от нечестивостта на това място. Колкото по-навътре навлизаше, толкова по-големи ставаха пораженията.
Рун и Кристиан правеха всичко по силите си да помогнат - тичаха от двете ѝ страни и държаха на разстояние всичко, което се осмеляваше да се приближи. Кристиан замахна с веригата и удари скачаща към него маймуна без козина. Съскането на изгорена плът се смеси с писъка на създанието, докато то се махаше от пътя им.
Ерин се съсредоточи върху целта им - Луцифер продължаваше да се опитва да стане от трона, като късаше още брънки. Крилете му с черни пламъци вместо пера биеха светлината, която го държеше в затвора му. С всеки удар светлината помръкваше, за да се замести с мрак.
Ерин се втурна през останалото разстояние, но силите ѝ намаляваха заедно със златната светлина. Краката я боляха, ръцете ѝ натежаха толкова, че вече ѝ бе трудно дори да държи книгата, а тялото ѝ отново зажадува за кръв.
Пред нея Луцифер се мяташе и разкъсваше сребърните вериги, които го приковаваха към трона.