Коридорът свършваше с голяма кръгла зала, която също бе неукрасена.
Но това не означаваше, че бе празна.
В голите стени имаше гладки ниши. В някои имаше нещо като изящни бели статуи с долепени в молитва длани, затворени очи и лица, които или бяха сведени надолу, или гледаха към тавана. Но тези статуи можеха да се движат - те бяха древни сангвинисти, потънали дълбоко в медитация и съзерцание.
Бяха известни като Уединените.
Вратата, която бяха избрали с Кристиан, водеше в тяхната Светая светих. Ерин се беше спряла на нея, защото библиотеката на сангвинистите се намираше в крилото за медитация на Уединените - в което имаше логика, тъй като близостта на подобна съкровищница от знания би била от полза за отдадените на размисъл.
Стигна до прага на голямото помещение и спря. Несъмнено Уединените бяха усетили отварянето на вратата и бяха чули бясното туптене на сърцето ѝ, но нито една от фигурите не помръдна.
„Поне засега“.
Изчака още малко. Кристиан ѝ беше казал да даде на древните сангвинисти време да се нагодят към присъствието ѝ, да види какво ще решат. Ако искаха да я държат далеч от територията си, щяха да го направят.
Загледа се през празното пространство към арката отсреща. Според картата там беше входът на библиотеката. Почти несъзнателно тръгна към нея. Стъпваше бавно - не за да не вдига шум, а от уважение към онези около нея.
Погледът ѝ се плъзна по стените в очакване нечия ръка да се вдигне, нечий дрезгав глас да ѝ извика. Забеляза, че някои от неподвижните фигури са облечени в одежди, каквито отдавна не се носеха в света горе. Представи си онези древни времена и се опита да си представи тези притихнали, потънали в съзерцание фигури като някогашни воини на Църквата.
„Всички тези Уединени някога са били живи като Рун“.
Самият Рун се беше запътил към една от тези ниши, готов да обърне гръб на външния свят, но бе призован от пророчеството да намери Кървавото евангелие и да се присъедини към нея и Джордан в опитите им да спрат наближаващия апокалипсис. Но понякога тя виждаше умората в онзи мрачен монах, тежестта на кръвопролитията и ужасите, през които беше преминал.
Беше започнала да разбира измъчения му поглед. Напоследък се събуждаше често със сподавен в гърлото си вик. Ужасите, които беше преживяла, се повтаряха непрестанно в сънищата ѝ - воини, разкъсвани на парчета от диви създания... ясните сребърни очи на жената, която беше застреляла, за да спаси живота на Рун... децата стригои, умиращи в снега... умно момче, падащо върху меч.
Твърде много бе пожертвано в тази мисия.
А тя съвсем не беше завършила.
Ерин впери поглед в неподвижните статуи.
„Рун, наистина ли това е покоят, който търсиш, или просто искаш да се скриеш тук долу? Аз бих ли го направила, ако можех, изгубена в размисъл и мир?“
Въздъхна тихо и продължи през просторното помещение. Никой от Уединените не ѝ обърна внимание. Накрая стигна до арката, водеща в потъналата в мрак библиотека. Пръстите ѝ докоснаха фенерчето, но после напипаха свещите, които бе взела на влизане. Запали една от една факла и прекрачи прага на библиотеката.
Вдигна високо свещта и трептящият ѝ пламък освети шестоъгълно пространство със стени, покрити с рафтове и отделения за свитъци. Нямаше столове, нямаше лампи за четене - нищо, което да намеква за нуждите на човешко същество. Светлината на свещта я изпълваше с чувството, че се е върнала във времето.
Усмихна се на тази мисъл и погледна картата. Отляво имаше по-малка арка, водеща към друго помещение. Средновековният картограф бе отбелязал, че стаята съдържа най-древните текстове на сангвинистите.
Ако имаше някаква информация за падението на Луцифер и затварянето му в ада, точно оттам трябваше да започне търсенето си.
Влезе в друга шестоъгълна стая. Представи си разположението на библиотеката, как заема подобни помещения, подобно на пчелна пита - само че съкровището тук не беше златен мед, а древен извор на познание. Тази стая приличаше на първата, но в нея имаше повече свитъци, отколкото книги. На едната стена дори имаше прашен рафт с медни и глинени таблички, загатващи, че тук колекцията е по-стара.
Но не тези редки артефакти я накараха да закове на място.
В центъра на помещението стоеше фигура. Беше покрита с тънък слой прах, но също като Уединените, тя не беше статуя. Макар да бе обърната с гръб към нея, Ерин знаеше кого вижда. Веднъж беше поглеждала в очите му, черни като маслини, и бе чула дълбокия му глас. Тогава няколкото думи, изречени от сивите като пепел устни, бяха променили всичко. Това беше основателят на Ордена на сангвинистите, човекът, който някога се смятал за най-свят сред приятелите си, онзи, който умрял и бил възкресен отново от ръката на самия Христос.