17:31
Куме, Италия
Джордан лежеше в локва от собствената си кръв и гледаше тавана на пещерата. Баако притискаше с длани раната му, докато София захвърляше дългия меч настрани - Джордан почти не бе усетил как го издърпва. Някакво странно изтръпване държеше корема му студен, от което локвата кръв под него направо пареше.
Баако се наведе над него и се усмихна окуражаващо.
- Ще те стабилизираме и за нула време ще те върнем в Рим.
- Не ставаш... за лъжец - изпъшка Джордан.
Нямаше начин да оцелее да го мъкнат през онзи тунел с разпран корем. Съмняваше се, че ще издържи дори пренасянето до другия край на залата.
В съзнанието му изникна лицето на Ерин. Кафявите ѝ очи се смееха, на устните ѝ танцуваше усмивка. Появиха се други спомени - кичур мокра руса коса върху бузата ѝ, как хавлията ѝ се разтваря, разкривайки топлото ѝ тяло.
„Не искам да умра в някаква дупка, далеч от теб“.
Всъщност изобщо не искаше да умира.
Искаше Ерин да е до него точно сега, да държи ръката му, да му казва, че всичко ще е наред, та дори да го лъже. Искаше да я види още веднъж, да ѝ каже, че я обича, и да я накара да го почувства. Знаеше, че тя се страхува от любовта, защото си мисли, че тя ще се стопи като сняг, че няма да се задържи.
„И сега аз ѝ го доказвам“.
Вкопчи се в твърдата като желязо ръка на Баако.
- Кажи на Ерин... че винаги ще я обичам.
Баако продължи да притиска раната.
- Можеш и сам да ѝ го кажеш.
- И на семейството ми...
Те също трябваше да научат. Майка му щеше да е съсипана, сестрите и братята му щяха да го оплакват, а племенниците му почти нямаше да го помнят след няколко години.
„Трябваше да се обаждам по-често на майка“.
Защото бурята от емоции, която го мъчеше напоследък, бе свързана не само с Ерин, но и със семейството му. Той се беше откъснал от всички тях.
Стисна зъби. Не искаше да умира - ако не за друго, то най-малкото заради желанието да се помири с всички. Но ставащата все по-голяма локва топла кръв му казваше, че раненото му тяло не се вълнува от плановете му за бебета и хлапета, за това да седи в люлеещ се стол на верандата и да гледа как расте царевицата.
Обърна глава, докато София оглеждаше нападателя му.
„Поне не изглеждам така зле като този тип“.
На стригоя също не му оставаше много живот. Странно, но създанието се взираше в него. Студените, останали без капчица кръв устни се движеха, сякаш говореше.
София се наведе и повдигна вежда.
- Какво?
Стригоят с мъка си пое дъх и с добре познат на Джордан акцент каза:
- Джордан, mein Freund... съжалявам.
София отдръпна ръката си от тялото на създанието. Джордан бе също толкова шокиран.
„Леополд!“
Но как беше възможно?
Стригоят потръпна и замря.
София поклати глава. Звярът бе мъртъв - и бе отнесъл със себе си всякакви надежди за обяснение.
Джордан се мъчеше да разбере, но светът избледняваше, докато малкото останала му кръв изтичаше. Усети как пропада, как залата се отдалечава, но вместо в мрак пропадаше в ослепителна светлина. Искаше да вдигне ръка и да предпази очите си, особено когато тя стана още по-ярка и изгаряща. Стисна клепачи, но това не помогна.
Беше виждал такава изгаряща светлина само веднъж, когато беше ударен от мълния като тийнейджър. Тогава бе оцелял, но мълнията бе оставила белега си - фрактални изгаряния по рамото и горната част на гърдите му. Странните, подобни на лоза шарки бяха известни като фигури на Лихтенберг или цветя на мълнията.
Сега ленти от течен огън горяха покрай белезите, изпълваха ги - и продължиха настрани. Горещи пипала се плъзнаха навън и се забиха в стомаха му, където експлодира изпепеляваща болка. Огънят се гърчеше в корема му като живо същество.
„Това ли е смъртта?“
Но Джордан не усещаше силите му да го напускат. Тъкмо обратното, чувстваше се необяснимо по-силен.
Пое дъх, после отново.
Бавно залата отново дойде на фокус. Като че ли нищо не се бе променило. Продължаваше да лежи в локвата кръв, която вече изстиваше. Баако все така притискаше раната му.
Джордан срещна загрижения поглед на африканеца и бутна ръцете му настрани.
- Мисля, че съм окей.
„Даже по-добре от окей“.
Баако отмести дланите си и погледна мястото, където мечът бе пробол Джордан. Силните му пръсти избърсаха кръвта.
Африканецът тихо подсвирна.
София застана до него.