- Какво има?
Баако я погледна.
- Спря да кърви. Кълна се, дори раната изглежда по-малка.
София също огледа Джордан. Само че на лицето ѝ се изписа по-скоро тревога, отколкото облекчение.
- Би трябвало да си мъртъв - тросна се тя и посочи локвата кръв. - Получи смъртоносна рана. Виждала съм много такива през последните векове.
Джордан се надигна и седна.
- И преди са ме отписвали. Веднъж дори умрях. Не, два пъти. Но кой да брои?
Баако въздъхна.
- Изцелил си се, точно както казва книгата.
София цитира Кървавото евангелие:
- „Воинът на Човека пък е свързан с ангелите, на които дължи земния си живот“.
Баако го тупна по рамото.
- Май тези ангели още бдят над теб.
„Или още не са приключили с мен“.
София отново погледна мъртвия стригой.
- Това нещо знаеше името ти.
Джордан бе благодарен за отвличането на вниманието. Спомни си последните думи, изречени от умиращите устни.
„Джордан, mein Freund... съжалявам“.
- Гласът - рече той. - Кълна се, че беше на брат Леополд.
- Ако си прав, това чудо може да почака - каза София. - Първо трябва да те заведем при медиците в лагера.
Джордан опипа раната си. Вече беше хванала лепкава коричка. Беше готов да се обзаложи, че и тя ще изчезне след няколко часа. Въпреки това си представи пронизалия го меч и това го подсети за друга загадка.
- Някога да сте виждали стригой да се движи по такъв начин?
Баако погледна София, сякаш тя имаше по-богат опит от неговия.
- Никога - отвърна индийката.
- И не беше само бърз - каза Баако. - А и силен.
София отиде при мъртвото създание, обърна го по гръб и започна да маха дрехите му. Джордан видя три дупки от куршуми и се впечатли, че изобщо е успял да улучи. Когато София разтвори ризата, Джордан ахна изненадано.
Върху бледите гърди на стригоя имаше отпечатък от черна длан. Джордан беше виждал такъв и преди - прогорен на шията на вече мъртвата Батори Дарабонт. Нейният белег я свързваше с бившия ѝ господар, който я беше дамгосал като своя.
Присъствието му тук означаваше само едно.
- Някой е изпратил това създание тук.
17:28
Рим, Италия
„Аз съм Легион...“
Стоеше пред посребрено огледало, върнал се напълно в съсъда си след пътуването в онази ужасна пещера. В отражението видя посредствено тяло - слаби крайници, хлътнали гърди, отпуснат корем. Но знакът му красеше това тяло, беше направил кожата му черна като пустотата между звездите. Очи като мъртви слънца го гледаха от огледалото.
Затвори ги и затърси в сенките, които изграждаха истинската му същност. Шестстотин шейсет и шест духа. Остави пипалата да се плъзнат през съзнанието му, да прочетат онова, което оставаше, да търсят отговори. Улови моменти от обща болка от миналото, стъклен затвор, белобрада фигура, взираща се с отвращение в прозрачната килия.
Но тази болка доведе до раждането му.
„Аз съм много... Аз съм множество... Аз съм Легион“.
Във вихрите на мрака, които съставяха съществото му, гореше самотен пламък и трептеше в безкрайните сенки. Той се приближи до огъня и прочете пушека, излизащ от него, докато духът, който го подхранваше, бавно се топеше.
Познаваше името на съсъда, който бе обладал.
Леополд.
От пушека на умиращия пламък Легион беше научил за сегашния свят. Бе преровил спомените, изживяванията, за да се подготви за наближаващата война. Бе създал армия, поробвайки другите само с докосване. Беше оставил силата на мрака му да потече в тях. С всяко докосване очите и ушите му в този свят се умножаваха, а съзнанието му ставаше все по-голямо и всеобхватно.
Имаше цел.
Представи си същество от безкрайно тъмна ангелска мощ, седнало на черен трон.
Преди векове тези шестстотин шейсет и шест духа бяха изтъкани от черния ангел и бяха затворили Легион в онзи скъпоценен камък. Бе оставен там като предвестник на онова, което предстои - черно семе, очакващо да покълне в този нов свят и да се разпространи.
Когато се освободи напълно, той се прикрепи към създанието, което беше счупило камъка. Леополд. Легион се вкорени в този свой нов съсъд, обсеби Леополд, двамата станаха едно. Тялото му беше саксията, от която щеше да израсне в този свят, да простре клоните си надалеч и във всички посоки, да покори други, да остави белега си върху тях, да ги пороби. И макар че опората му на този свят зависеше от живота на Леополд, той можеше да пътува по тези клони и да ги контролира от разстояние.