Дългът му беше да открие пътя за завръщане на господаря си, да подготви този свят за пречистването, когато напастта, известна като човечество, щеше да бъде изтръгната от земната градина. Тъмният ангел беше обещал на Легион този рай, но преди да получи наградата, той трябваше да изпълни задачата си.
И сега знаеше, че има сили, обединени срещу Него.
Това също беше научил от трептящия в него пламък.
Легион не разбираше напълно тази заплаха, но разпозна, че съеъдът се мъчи да скрие някои неща от него. Преди малко бе усетил как пламъкът на духа на Леополд блесна по-ярко от мълния в мрака и това привлече вниманието му. От пушека научи име, свърза го с лице.
Воинът на Човека.
Но не само това име. Появиха се и други, докато спомените изгаряха и се превръщаха в дим.
Рицарят на Христа.
Жената на Познанието.
Шепот на пророчество се надигна с този дим, наред с образа на книга, написана от самия Син Божий. Легион се загледа в пламъка, мъчеше се да научи още.
„Какво друго стои на пътя ми?“
6.
17 март, 08:23
Санта Барбара, Калифорния
„И това ако не е безсмислено упражнение...“
Със стиснати зъби Томи се изкатери още пет сантиметра по въжето с възли, висящо от центъра на гимнастическия салон. Под него съучениците му го окуражаваха или му се подиграваха. Не можеше да каже кое точно от тази височина, особено след като сърцето му биеше оглушително и едва си поемаше дъх.
„Не че има някакво значение“.
Винаги бе мразил физическото възпитание, дори преди да открият рака му. Липсваше му координация, не беше особено бърз и обикновено го избираха последен в повечето игри. Освен това бързо откри, че предпочита да стои настрана от топката, вместо да тича след нея.
„Така де, какъв е смисълът?“
Проявяваше интерес само към едно - катеренето. И дори го биваше. Харесваше простотата му. Всичко се свеждаше единствено до него и въжето. Всеки път, когато се катереше, страховете и тревогите му изчезваха.
Или поне повечето.
Стисна въжето с колене и се набра още по-нагоре. Потта се стичаше по гърба му. В Санта Барбара винаги бе топло и почти винаги слънчево. Това му харесваше. След прекараното време в Русия и на борда на ледоразбивача в Арктика нямаше никакво желание отново да усеща студ.
„Всеки ще оцени слънцето на Южна Калифорния, ако го замразят в ледена скулптура на ангел“.
Загледа се към слънчевата светлина, която се лееше през редицата прозорци високо в стените на салона.
„Почти стигнах...“
След още два метра щеше да докосне мрежата, която пазеше висящите от тавана лампи. Докосването на прашната тел беше като почетен орден в девети клас и той твърдо възнамеряваше да го спечели.
Спря за момент и се подготви за последната част от катеренето. Напоследък много лесно оставаше без дъх. Това беше тревожно. Преди половин година беше докоснат от ангел - в буквалния смисъл. Ангелска кръв бе текла през него, излекува рака му, даде му сили, дори го направи временно безсмъртен. Но това беше минало, изгорено в пясъците на Египет.
Сега той беше най-обикновено момче.
„И смятам да си остана такъв“.
Остана да виси за момент, погледна нагоре и пое дълбоко дъх.
„Мога да го направя“.
- Достатъчно! - обади се остър глас под него. - Слизай долу!
Това беше Мартин Олтман, единственият приятел на Томи в новото училище. Той беше изгубил старите си приятели, когато се пренесе да живее с леля си и чичо си. След смъртта на родителите му те бяха единствените му кръвни роднини.
Пропъди мисълта, преди мрачните спомени да са го погълнали. Надзърна между стъпалата си и видя гледащия го Мартин. Приятелят му бе висок и слаб, с дълги ръце и крака. Мартин винаги имаше подръка пиперлива шега и лесно се разсмиваше.
Разбира се, родителите на Мартин не бяха умрели в ръцете му.
В гърдите му пламна моментен гняв към приятеля му, но Томи знаеше, че това чувство е породено от дребнава завист, и бързо го потисна. Въпреки това въжето започна да се плъзга в потните му длани. Стисна го по-здраво.
„Може пък да е прав“.
Изведнъж се замая и това го убеди още повече. Погледна отново надолу, но всичко ставаше все по-размазано и по-размазано. Мъчеше се да не изключи, докато се спускаше бързо, направо се плъзгаше, въжето изгаряше дланите му.
„Каквото и да става, не пускай...“
В следващия миг падаше. Погледна нагоре към леещата се от прозорците светлина и си спомни друг път, когато бе летял във въздуха. Тогава беше безсмъртен.