„Днес нямам този късмет“.
Падна върху купчината постелки под въжето и ударът изкара въздуха от гърдите му.
- Назад! - извика господин Лесинг, учителят по физическо.
Всичко стана сиво - и после отново можеше да диша. Загълта жадно въздуха. Хриптеше като някакъв прегракнал тюлен.
Съучениците му се взираха в него. Някои се смееха, други изглеждаха разтревожени, особено Мартин.
- Добре си - каза господин Лесинг. - Просто си изкара въздуха.
Томи се помъчи да диша по-нормално. Идеше му да потъне през пода. Особено когато зърна лицето на Лиза Балънтайн сред другите. Харесваше я, а се беше направил на пълен глупак пред нея.
Опита се да седне въпреки острата болка в натъртения гръб.
- Полека - каза господин Лесинг, докато му помагаше да стане, от което лицето на Томи пламна още повече.
Салонът обаче леко се килна и той се вкопчи в ръката на учителя. Този ден просто нямаше как да стане по-лош.
Мартин посочи лявата му ръка.
- Това от въжето ли е?
Томи погледна надолу. Дланите му определено бяха зачервени, но Мартин сочеше друго - черен белег от вътрешната страна на китката му.
- Дай да видя това - каза господин Лесинг.
Томи се дръпна и скри белега с другата си ръка.
- Просто съм си протрил кожата.
- Добре, стига за днес - нареди господин Лесинг. - Отивайте под душовете.
Томи побърза да си тръгне. Още беше замаян, но не от падането. Продължи да крие белега. Не искаше никой друг да научава, особено леля му и чичо му Щеше да го пази в тайна колкото се може по-дълго. Макар да не разбираше какво става, едно нещо знаеше със сигурност.
„Този път никакви химиотерапии“.
Разтърка петното с палец, сякаш се надяваше, че ще го изтрие, защото знаеше, че чудесата му са свършили.
Ракът му наистина се бе върнал.
Страхът и отчаянието се надигнаха в него. Искаше му се да говори с майка си и баща си, но това бе невъзможно. Все пак имаше човек, на когото можеше да се обади, човек, с когото можеше да сподели тайната си.
Друга безсмъртна, която също като него бе изгубила безсмъртието си.
„Тя ще знае какво да направи“.
18:25
Венеция, Италия
Застанала в средата на манастирската градина, Елизабет Батори нагласи широкополата си сламена шапка, за да скрие лицето и очите си от ниското пролетно слънце. За да защитава кожата си, тя винаги носеше шапка, когато работеше навън, дори в малката билкова градина в оградения двор, който беше неин затвор.
Преди векове беше учена, че кожата на кралските особи не бива да е със същия цвят като тази на селяците, работещи по полето. По онова време имаше своя градина в замъка Чахтице, където отглеждаше билки, изучаваше лечителското изкуство, приготвяше церове от цветя или корени. Дори тогава не излизаше навън с ножиците и кошниците си, без да се покрие с нещо.
Макар че тази градинка бледнееше в сравнение с онази от миналото, тя обичаше да прекарва времето си сред благоухания колаж от мащерка, див лук, босилек и магданоз. Този следобед плевеше остарелия розмарин, за да засади на негово място лавандула и мента. Познатите им аромати се носеха в топлия въздух.
Ако затвореше очи, можеше да си представи, че е летен ден в замъка ѝ, че децата ѝ скоро ще изтичат навън да я посрещнат. Щеше да им даде събраните билки и да се разходи с тях, да слуша разказите за последните им приключения.
Но онзи свят бе свършил преди четиристотин години.
Децата ѝ бяха мъртви. Замъкът ѝ бе в руини. Дори името ѝ се шепнеше като проклятие. И всичко това защото беше превърната в прокълнат стригой.
Представи си лицето на Рун Корза, надвесен над нея, със собствената ѝ кръв по устните му. В онзи момент на слабост и страст животът ѝ се промени завинаги. След първоначалния шок от превръщането ѝ в стригой тя бе прегърнала прокълнатото съществуване, започна да оценява всичко, което ѝ предлагаше то. Но дори това ѝ беше отнето през изминалата зима - откраднато от същата ръка, която ѝ го беше дала.
Сега тя отново беше просто човек.
Слаба, смъртна и затворена.
„Проклет да си, Рун“.
Наведе се, злостно откъсна стрък розмарин и го захвърли на плочките на пътеката. Възрастната монахиня Мари, която работеше в градината с нея, го помете веднага. Мари беше сбръчкана като стара праскова, може би на осемдесет, със сини очи, над които възрастта беше спуснала пердета. Отнасяше се към Елизабет с любезно благоволение, сякаш очакваше от нея да надрасне смущаващото си поведение. Само ако можеше да научи, че Елизабет е живяла повече векове, отколкото тази старица можеше да се надява да види.