- Това е болест, която те яде отвътре. - Гласът му стана отчаян, несигурен. - В кожата и костите ми е.
Сърцето ѝ се сви от болка за момчето. Искаше да го утеши, както често бе правила със собствения си син.
- Докторите несъмнено могат да те излекуват в тази модерна епоха.
Настъпи дълго мълчание, последвано от уморена въздишка.
- Не и моя рак. Години наред бях на химиотерапия, повръщах непрекъснато. Косата ми окапа. Дори костите ме боляха. Докторите не можеха да спрат болестта.
Елизабет се облегна на студения гипс на стената и се загледа в тъмните води на канала отвън.
- Не можеш ли да опиташ отново тази химиотерапия?
- Няма да го направя - каза той твърдо, направо като мъж. - Трябваше да умра още тогава. Мисля, че така би трябвало. Няма да мина отново през онова мъчение.
- Ами леля ти и чичо ти? Те на какво мнение са?
- Не съм им казал и няма да им кажа. Ще ме принудят да премина отново през онези процедури и няма да има полза. Знам го. Така трябва да стане.
Гневът се надигна в нея, когато чу поражението в гласа му.
„Ти може и да не искаш да се бориш, но аз ще се боря“.
- Виж - каза той. - Никой не може да ме спаси. Обадих ти се просто да поговорим, да сваля този товар от сърцето си... с човек, на когото мога да се доверя.
Честността му я трогна. Той беше единственият на този свят, който ѝ се доверяваше. И единственият, на когото тя можеше да се довери в отговор. Решимостта ѝ се засили. Собственият ѝ син беше умрял, защото не бе успяла да го защити. Нямаше да позволи същото да се повтори с това момче.
Той продължи да говори още няколко минути, предимно за мъртвите си родители. А през това време в сърцето ѝ се появи нова цел.
„Ще се освободя от тези стени... и ще те спася“.
7.
17 март, 18:38
Ватиканът
„От трън, та на глог...“
След като успя да се измъкне незабелязано от библиотеката на сангвинистите, Ерин се срещна с Кристиан и сестра Маргарет, преди да бъде извикана в кабинета на кардинал Бернар в Папския дворец.
Последва облечения в черно свещеник по дългия облицован с ламперия коридор, като мина покрай папския апартамент, преди да стигне крилото на сангвинистите.
Запита се каква е причината за внезапното повикване.
„Да не би Бернар да е научил, че съм влязла в забранената територия?“
Опита се да овладее напрежението си. Вече се беше опитала да разпита вървящия пред нея свещеник, отец Грегьри, новия помощник на Бернар, но той мълчеше като риба - качество, задължително за всеки, който служеше на кардинала.
Вгледа се в новия свещеник. Имаше млечнобяла кожа, гъсти черни вежди и черна коса, която се спускаше до якичката му. За разлика от предишния помощник на кардинала, не беше човек, а сангвинист. Изглеждаше в началото на трийсетте, но спокойно можеше да е столетия по-стар.
Стигнаха вратата на кабинета на Бернар и отец Грегъри я отвори.
- Заповядайте, доктор Грейнджър.
Ерин забеляза ирландския му акцент.
- Благодаря, отче.
Той я последва, извади старомодния си джобен часовник на верижка и го погледна.
- Боя се, че малко сме подранили. Кардиналът би трябвало да дойде всеки момент.
Ерин подозираше, че това е някакъв номер от страна на Бернар, че я кара да чака, за да покаже превъзходството си. Кардиналът още беше нервиран от факта, че Кървавото евангелие е свързано с нея.
Отец Грегъри ѝ посочи стола пред широкото махагоново бюро на Бернар. Ерин остави раницата си на пода и седна.
Огледа стаята. Винаги успяваше да открие нови изненади. Стари томове в кожена подвързия изпълваха високите до тавана библиотечни шкафове, глобус със скъпоценни камъни от шестнайсети век блестеше на бюрото, а над вратата бе окачен меч от времето на Кръстоносните походи.
Кардинал Бернар бе държал точно този меч, когато се бе опитвал да превземе Йерусалим от сарацините преди хиляда години, и преди няколко месеца тя бе видяла с очите си колко умело си служи с него. Макар да предпочиташе да действа задкулисно, той си оставаше свиреп воин.
Нещо, което трябваше да има предвид.
- Сигурно сте уморена след цял ден проучвания - рече отец Грегьри и тръгна към вратата. - Ще ви донеса кафе.
Веднага щом той излезе, Ерин заобиколи бюрото на кардинала. Прегледа пръснатите по него документи и бързо ги прочете. Само допреди няколко месеца би се ужасила от действията си, но беше видяла достатъчно хора да умират, за да запазят тайните на Бернар.