- Иска ми се да не беше виждал това. Иска ми се да беше живял дълго, посветен на науката. Но Бог не е отредил така.
Окървавените пръсти на Вацлав пуснаха гърлото му. Кафявите му очи се изцъклиха и замряха. Джон внимателно затвори топлите клепачи на момчето.
Наведе глава и се помоли за душата на Вацлав. Той беше невинен и вече се намираше на по-добро място. Въпреки това беше трагична загуба.
Нещото в стъклената камбана, чудовището, било някога човешко същество, го гледаше. Очите му се стрелнаха към тялото на Вацлав, после отново се спряха върху Джон. Явно долавяше мъката му, защото за първи път, откакто му беше доведена, тя се усмихна и оголи дългите си бели кучешки зъби - показваше насладата си от неговото нещастие.
Джон се изправи с мъка. Болката в сърцето не беше отслабнала. Трябваше да приключи бързо със задачата си.
Мина със залитане през помещението, затвори вратата, която Вацлав беше оставил отворена, и заключи. Единственият друг ключ от стаята лежеше на пода в изстиващата локва кръв на момчето. Вече никой нямаше да го прекъсва.
Върна се към задачата си и прокара пръст по стъклената тръба, минаваща от камбаната до писалището. Без да бърза, я огледа внимателно за нови пукнатини.
„Вече не мога да си позволя никакви грешки“.
В края си тръбата се стесняваше и завършваше с тесен като игла отвор - тя също беше изделие на майстор. Джон отдръпна дебелите завеси още повече, докато лъчите на слънцето не паднаха върху края на тръбата.
Болката в гърдите му се засили и парализира лявата му ръка. Точно сега му трябваха сили, а те бързо го напускаха.
Вдигна камъка с треперещата си дясна ръка. Той проблясваше на слънчевата светлина, прекрасен и смъртоносен. Джон стисна устни, за да превъзмогне световъртежа, и с помощта на миниатюрни сребърни пинцети извади парченцето кост от камъка.
Краката му се подгъваха, но той стисна зъби. След като костта беше махната, камъкът трябваше да остане на слънце. Дори мимолетна сянка щеше да позволи на мрака вътре да излезе на свобода.
Това не биваше да се случва... поне засега.
Чернотата се сви и потече по стените на малкия си затвор, стигна до миниатюрния отвор, но спря, сякаш се боеше да излезе на светло. Злото вътре някак усещаше, че слънчевата светлина има силата да го унищожи. Единственото му убежище си оставаше зелената сърцевина на диаманта.
Бавно и безкрайно внимателно Джон доближи малкия отвор в диаманта до отвора на стъклената тръба. Слънчевата светлина огряваше и двете дупчици.
Взе горящата свещ от покритото с петна бюро и я вдигна над диаманта. Разтопеният восък покапа по скъпоценния камък и стъклената тръба и ги запечата. Едва тогава Джон дръпна завесата и остави мрака да падне върху зеления камък.
Светлината на свещта осветяваше тъмната маса, която още се движеше в сърцето на диаманта. Тя се виеше, пълзеше по стените към отвора. Със затаен дъх Джон загледа как потече напред. Сякаш опипваше печата и едва след като откри, че няма как да излезе в лабораторията, потече по стъклената тръба и продължи по неумолимия си курс до края - до стъклената камбана и жената в нея.
Джон поклати прошарената си глава. Макар и някога човешко същество, тя вече не беше жена. Не биваше да си позволява да я възприема като такава. Тварта бе притихнала и стоеше неподвижно в центъра на камбаната. Искрящите ѝ сини очи го изучаваха.
Кожата ѝ сияеше като алабастър, косата ѝ бе като изпредено злато; и двете имаха воднистозелен оттенък заради дебелото стъкло. Въпреки това тя бе най-прелестното създание, което бе виждал. Отново опря длан върху стъклото. Светлината на свещта потрепваше по изящните ѝ дълги пръсти.
Джон пристъпи напред и постави длан срещу нейната. Стъклото на камбаната беше студено. Дори болката и засилващата се слабост да ги нямаше, той знаеше, че тя ще му е последната. Тя бе шестстотин шейсет и шестото създание, затваряно в този ковчег. Смъртта ѝ щеше да завърши задачата му.
Устните ѝ оформиха една-единствена дума, също като Вацлав.
Защо?
Не можеше да ѝ обясни, както не можеше да обясни и на мъртвия си чирак.
Очите ѝ се обърнаха към чернотата, която се плъзгаше към затвора ѝ.
Подобно на другите, тя вдигна ръка срещу ужасната мъгла, когато тя се понесе в стъклената килия. Устните ѝ се движеха безмълвно, на лицето ѝ бе изписан екстаз.
Черният пушек се кондензира по тавана на килията ѝ на малки капчици, които заваляха върху нея. Потекоха по белите ѝ пръсти и протегнатите нагоре ръце. Тя отметна глава и изкрещя. На Джон не му беше нужно да чува вика ѝ, за да познае екстаза - личеше си в позата ѝ. Тя се вдигна на пръсти, гърдите ѝ се изпъчиха напред, потръпваше, докато капчиците милваха тялото ѝ, докосваха всяка частица от нея.