- Благодаря ти, Патрик.
Телефонът на бюрото иззвъня и монахът го погледна намръщено.
- Някой ме търси.
Докато Патрик отговаряше, Рун се наведе да потупа лъвчето и тръгна към изхода, но преди да излезе, Патрик го извика.
- Оказва се, че съм сгрешил, Рун. Теб търсят.
Рун се върна.
- От кабинета на кардинала - каза Патрик. - Негово високопреосвещенство иска незабавно да идеш във Венеция.
- Венеция ли?
- Кардинал Бернар ще те чака лично.
Рун усети тръпката на безпокойството. Досещаше се каква е причината за това повикване. След събитията в Египет Елизабета беше пратена във Венеция. Там я наглеждаха и пазеха в един манастир. Беше истинска затворничка между стените му.
„Сега пък какво е направила?“
Премисли плановете си. Смяташе след като се освободи от лъвчето да продължи направо към Рим и да предаде кесията с черните камъни, капките кръв на Луцифер, изровени от египетските пясъци. Но тази внезапна промяна изискваше първо да остави камъните на сигурно място. Не искаше подобно зло да се доближава до Елизабета.
Пристъпи към бюрото. Патрик явно прочете нещо на лицето му.
- Какво друго искаш от мен, синко?
Рун извади кожената кесия от джоба си и я остави на бюрото. Монахът усети злото и се дръпна.
- Можеш ли да прибереш това в сейфа на кардинала в замъка? Никой не бива да докосва онова, което е вътре.
Патрик изгледа с отвращение кесията, но кимна.
- Идваш с много интересни придобивки, Рун.
Рун стисна ръката му.
- Днес ме освобождаваш от два товара, стари приятелю. Благодарен съм ти.
След като въпросът бе уреден, той излезе, но не изпита особено облекчение. Нямаше представа какво да очаква във Венеция. Едно обаче знаеше със сигурност.
Елизабета нямаше да приеме добре визитата му.
ВТОРА ЧАСТ
Тогава иудеите се запрепираха помежду си, думайки: как може Той да ни даде плътта Си да ядем? А Иисус им рече: истина, истина ви казвам: ако не ядете плътта на Сина Човечески и не пиете кръвта Му, не ще имате в себе си живот. Който яде Моята плът и пие Моята кръв, има живот вечен, и Аз ще го възкреся в последния ден.
9.
17 март, 20:40
Във въздуха над Венеция, Италия
Хеликоптерът се понесе над Адриатическо море и Джордан си погледна часовника. Движеха се добре от Рим. Пред тях Венеция блестеше на черния фон на лагуната като някаква обсипана със скъпоценни камъни корона, захвърлена в италиански води.
Освен двамата с Ерин в хеликоптера имаше трима сангвинисти. Отпред Кристиан се беше навел над уредите за управление, а София и Бернар седяха отзад при тях. Включването на кардинала в пътуването бе изненадало Джордан.
„Май на Бернар му е писнало да се мотае в Рим“.
Все пак кардиналът и останалите бяха опитни воини. Джордан определено нямаше нищо против допълнителни мускули, особено след атаката в подземния храм. Коремът му още гореше от огъня, запален от някаква чудодейна изцелителна способност. Същата жега пълзеше по стария белег, виещ се през рамото и гърдите му - спомен от мълнията, която го беше ударила като тийнейджър.
Сега Ерин се беше облегнала на това рамо и той държеше ръката ѝ. През целия полет тя не спираше да му хвърля тревожни погледи. Не можеше да я вини - дори София и Баако се бяха уплашили от станалото.
Хеликоптерът се разтресе и Джордан погледна през прозореца към града. Кристиан завъртя машината и я наклони, за да виждат по-добре.
- Точно под нас е площад Сан Марко - каза той по общата честота. - Кулата в червено и бяло е Кампанила, а онази сграда, която прилича на готическа сватбена топка, е Дворецът на дожите. До него е базиликата „Сан Марко“. Орденът си има своя територия под нея, също като под „Свети Петър“. Там ще пренощуваме, след като разпитаме Елизабет Батори за символа.
Ерин стисна ръката на Джордан и се наведе през него, за да разгледа.
- Венеция почти не се е променила през последните хиляда години - рече тя. - Представи си само...
Той се усмихна на ентусиазма ѝ, но усмивката му беше малко пресилена. Все още продължаваше да се чувства странно отчужден. И не беше само реакцията му към жената, която обичаше. Днес беше пропуснал обяда и вечерята, но въпреки това не бе гладен. И дори когато си заповяда да се нахрани, храната му се струваше блудкава. Ядеше по-скоро по задължение, отколкото от истинско желание.