Потърка с палец новия белег на корема си.
„Нещо определено се е променило“.
И въпреки че това би трябвало да го тормози и дори да го плаши, изпитваше дълбоко спокойствие, сякаш случилото се, каквото и да бе то, е било писано да стане. Не можеше да го изрази с думи, така че избягваше да говори за това дори с Ерин, но то някак му се струваше правилно.
Сякаш ставаше по-добър и по-силен.
Докато размишляваше върху тази мистерия, Кристиан ги отдалечи от площад „Сан Марко“ и кацна на покрива на луксозен хотел наблизо. Докато двигателят намаляваше обороти, Джордан бързо провери оръжията си - пистолет, картечен пистолет, кама. Хвърли поглед към другите и зачака Кристиан да им даде знак, че могат да слязат.
Ерин изглеждаше развълнувана, но той забеляза и сенките под очите ѝ. За обикновена цивилна ѝ се бяха натрупали прекалено много неща за прекалено кратък период. Така и не бе имала време да се възстанови, да приеме всичко, което се бе случило през изминалата година.
От пилотското си място Кристиан им махна, че могат да слизат, но София ги задържа - искаше да слезе първа. По време на полета дребната индийка бе седяла с притворени очи и излъчваше усещане за покой. Джордан не бе сигурен дали това спокойствие идва от вярата ѝ или от свръхестествената ѝ способност да не помръдва. Сега тя отвори вратата и скочи навън с изненадваща грациозност.
Бернар я последва със същата лекота. Щом кардиналът стъпи на площадката, порив на вятъра разтвори тъмното му палто, разкривайки алената одежда на поста му. Погледът му се плъзна по покрива в търсене на потенциална опасност. Макар да бе прекарал пътуването в молитви, сплел смирено облечените си в ръкавици ръце в скута си, сега кардиналът не изглеждаше много спокоен.
Но пък и Елизабет Батори, целта на това пътуване през цялата страна, вероятно щеше да се окаже предизвикателство за всички тях. Особено за кардинала, който имаше дълга и кървава история с тази жена. Между двамата имаше вражда, обхващаща столетия.
Кристиан заобиколи, като се навеждаше под перките на хеликоптера, за да подаде ръка на Ерин. Вятърът развя русата ѝ коса като прозрачен ореол, докато тя поглеждаше назад към Джордан. Кехлибарените ѝ очи блестяха под звездите, бузите ѝ бяха зачервени, а устните ѝ леко се разтвориха, сякаш очакваха да бъдат целунати.
За момент красотата ѝ проряза горящата мъгла, която го изпълваше.
„Наистина те обичам, Ерин“.
„Това никога няма да се промени“, закле се той наум. Но дълбоко в себе си се запита дали ще може да удържи на думата си.
20:45
Елизабет лежеше напълно облечена на леглото в манастирската си стая и гледаше играта на светлините на града, които се отразяваха в канала и танцуваха по тавана. Мислите ѝ бяха на другия край на света, при Томи.
Докосна скрития в джоба ѝ телефон. Веднага щом се измъкнеше, щеше да измисли как да му помогне. Собствените ѝ деца ѝ бяха отнети. Нямаше да позволи същото да се случи и с Томи. Никой не можеше да вземе онова, което бе нейно.
Обърна глава към прозореца, към мястото, където бе скрила откраднатия ключ на катера на Бернт в малка дупка в мазилката. Засега трябваше просто да чака, да се опитва да диша равномерно, да успокои сърцето си. Не можеше да позволи няколкото монахини сангвинисти, които се бяха смесили със смъртните си сестри в манастира, да доловят безпокойството ѝ и да заподозрат, че тази нощ възнамерява да избяга от затвора си.
Манастирът налагаше на гостите си да се приберат преди полунощ и както обикновено, Абигейл щеше да стои на пост на рецепцията, докато портите не бъдат затворени. След това старата монахиня щеше да се оттегли в стаята си в дъното на сградата. Елизабет обаче не можеше да разчита, че тя ще заспи. Помнеше как нощта винаги вливаше енергия в тялото ѝ на стригой, как настояваше да излезе и да почувства светлината на луната и звездите по кожата си. Сангвинистите сигурно изживяваха същото, независимо колко се опитваха да се контролират чрез молитви.
Някъде по коридора се затръшна врата.
Поредният турист се бе върнал да си легне.
Тъй като беше пролет, стаите за гости бяха заети, което беше добре. При толкова много биещи сърца в това крило на Абигейл нямаше да ѝ е лесно да долови сърцето на Елизабет сред всички останали. Това можеше да ѝ е достатъчно, за да успее да избяга.
„А аз трябва да избягам“.
Прехвърли наум плана си - изважда ключа от скривалището му, промъква се боса по застлания коридор, като носи обувките си в ръце, отваря желязната странична порта и заобикаля сградата до катера на Бернт. Развързва въжетата, оставя течението да я отнесе на известно разстояние, пали двигателя и продължава към свободата.