— Тези машини са големи, най-близката е трябва да е дълга около 50 ярда. Има вериги и само една кула с голямо оръдие. Точно тя е унищожена. Оттук не виждам никакви отличителни знаци. Ще се приближа, за да я огледам отблизо. Но честно да ви кажа, това не ми харесва. От космоса не се виждат никакви градове, няма никакви радиоизлъчвания или трансмисии в целия комуникационен обхват. И въпреки всичко — бойно поле, покрито с развалини. А това не са играчки. Сигурно е, че са продукт на високоразвита технология. Нито пък са някаква илюзия. Това нещо е от здрав метал — и е било разкъсано от нещо още по-здраво. Все още не виждам никакви отличителни белези или знаци по него. Ще погледна вътре. Оттук не мога да видя никакви люкове, но отстрани има дупка, през която би могъл да мине и камион. В момента минавам през нея. Вътре може да има някакви документи или поне надписи по уредите за управление…
Хартиг замръзна на мястото си, а облечената му в ръкавица ръка стисна разкъсания метал на стената около отвора. Не чу ли нещо? С внимателни движения той усили сигнала от външния микрофон. Но всичко, което можеше да чуе, беше свиренето на вятъра в металните скелети. Нищо друго. Ослуша се за момент, после сви рамене и се обърна, за да се покатери през отворената рана в машината.
С плашеща внезапност далечно механично дрънчене отекна от металните трупове сред бойното поле. Хартиг се обърна и се просна на пода с насочено оръжие.
— Там има нещо, което се движи. Още не мога да го видя, но го чувам съвсем ясно. Включил съм външния микрофон към предаването, така, че неговият сигнал също ще бъде записан. Звукът става по-силен, колела, може би вериги, които скърцат и дрънчат. Някаква машина… ето я!
Със звук на удар на метал в метал, нещото се появи измежду разрушените машини. Беше по-малко от останалите, не по-дълго от 5 ярда и фучеше напред с ужасяваща скорост. Изцяло черно и доста зловещо. Хартиг вдигна пушката си, но отпусна пръст от спусъка, когато видя, че то се отвръща от неговата посока, увеличавайки скоростта си едновременно със завоя.
— Насочва се към модула ми за кацане! Може би го е засякло при кацането. Открило го е по топлината, с радар, или някакъв друг начин. Използвам дистанцонното, за да включа всички защити на борда. Веднага щом това нещо влезе в обсег, ще бъде взривено… ето!
Последваха многократни експлозии, когато скорострелните оръдия на кораба заизливаха смъртоносния си огън. Земята потрепера и във въздуха се разхвърчаха парчета от скали и буци пръст. Оръдията затихнаха — и почти веднага подновиха огъня, тъй като машината се появи от прашния облак. Очевидно невредима.
— Това нещо е бързо и здраво, но главните оръдия ще се справят с него…
Още по-силна експлозия разтърси земята и отекна в металните стени около него; изсипа се душ от червеникав прах. Хартиг гледаше втрещен, но след малко поднови рапорта си с безизразен глас.
— Това беше кораба ми. Само един изстрел от проклетото нещо му беше достатъчен. А нашите оръдия не можаха дори да го одраскат. Сега обръща в моята посока. Сигурно проследява радиосигнала или топлинното ми излъчване. Вече няма смисъл да изключвам радиото. Идва насам — право към мен. Сега стрелям, но това изглежда не му влияе. Не виждам никакви отвори или прозорци от тази страна. Предполагам, че екипажът гледа по телевизионен път. Опитвам се да стрелям по някакви издатини в предната му част. Биха могли да са датчици. Или някакви инструменти. Това, изглежда, не го забавя…
Звукът от експлозията бе внезапно прекъснат от разпадането на радиовръзката. Контролният център на намиращия се в орбита около планетата кораб автоматично започна да търси сигнала. Но съвсем безуспешно. След това опита с всички останали канали за радиовръзка. Нищо. С механична упоритост той започна търсенето отначало и с максимална мощност, но не откри нищо освен атмосферни смущения. След един час повтори претърсването, както и на всеки час от следващите двадесет и четири. След като тази част от програмата беше завършена, той включи ПБС-радиото1 и точно според инструкциите изпрати записа на радиосигнала, който бе получил от човека на повърхността. Когато и това бе свършено, той намали до минимум напрежението във всичките си системи и с безкрайно търпение зачака следващата команда.
Две
Миризмата на смъртта
— Какво ти е? Какво става? — Попита Лиа. Бе усетила с рамото си внезапното напрежение, обзело Брайън. Лежаха облегнати на дълбокия мек шезлонг и гледаха през илюминатора изпълнената със звезди тъмнина на междузвездното пространство. Голямата му ръка обгръщаше крехкото й тяло и тя беше съвсем сигурна във внезапното му напрягане.