А след това — объркване. Полусъзнание. Мрак, изпълнен с червена болка. Люшкане напред-назад и болка в китките, ръката, главата. Движение. Отново мрак. Изведнъж видя звездите, които нестабилно се полюшваха пред очите му. С пресипнал глас извика Лиа. Отговори ли му? Не си спомняше. Единствената му награда беше силна болка и пак забвение.
Когато отново дойде в съзнание, мракът се бе отдръпнал, заменен от сивотата на утрото. Осъзна, че чува гласа на Лиа, която го викаше по име и се опита да отвори подпухналите си очи. Ръцете и краката му бяха обездвижени по някакъв начин; премигна няколко пъти, докато погледът му се проясни. Ръцете и краката му бяха здраво завързани с кожени ремъци, през които бе прокаран прът. Дясната му ръка бе окървавена и силно го болеше. Протегна я, за да я види по-добре и гневно изсумтя. Отново чу пресипналия от тревогата шепот на Лиа.
— Жив ли си? Чуваш ли ме? Брайън, моля те… чуваш ли ме? Можеш ли да се движиш?
Опита да се раздвижи, но болката, която последва, го накара да изстене. Целият му череп бе наранен, а едното му око изобщо не можеше да се отвори. Когато другото се проясни достатъчно, той видя Лиа, която лежеше на няколко крачки от него, привързана за друг прът. Опита се да проговори, но от устата му излизаха само хрипове. Накрая успя да прошепне:
— Добре съм… чувствам се чудесно.
— Чудесно! — Зад гнева в гласа й се криеха сълзи. — Изглеждаш ужасно, целия натъртен и окървавен. Ако главата ти не беше толкова твърда, сега със сигурност щеше да си мъртъв… О, Брайън, беше ужасно! Носиха ни на тези прътове, сякаш сме трупове. Носиха ни цяла нощ. Бях сигурна, че са те убили.
Брайън опита да се усмихне, но само се намръщи.
— Съобщенията за моята смърт са силно преувеличени. — Раздвижи ръце и крака, доколкото му позволяваха ремъците. — Малко съм поочукан, но като че ли нямам нищо счупено. Ти как си?
— Нищо особено, само няколко драскотини. Ти беше този, върху когото си изкараха яда. Беше отвратително и жестоко…
— Не мисли за това сега. Останахме живи и за момента това е единственото, което има значение. Разкажи ми всичко, което видя по пътя за насам.
— Не е много. Намираме се някъде сред хълмовете. На малка полянка в подножието на склон, в който струва ми се има няколко естествени пещери. Полянката е обградена с високи дървета. Когато пристигнахме, жените влязоха в една от пещерите и все още са там. А мъжете спят около нас.
— Колко са? Има ли някой буден? Или пазач?
— Мога да преброя осемнадесет… деветнадесет… двадесет са. Мисля, че това са всички. Не виждам никакъв пазач. От време навреме някой се събужда и отива до горичката, която, струва ми се, изпълнява ролята на сервизни помещения.
— Звучи добре. Никаква дисциплина, както и предполагах. Точно сега, докато спят, е моментът да се измъкнем — преди да са ни сторили нещо още по-лошо.
— Да се измъкнем ли? — Лиа протегна към него здраво вързаните си ръце. — Май са прекалили с ударите по главата. Взеха ти ножа много отдавна. А не можем да стигнем ремъците със зъби. Така, че — какво предлагаш?
— Потърпи още съвсем малко и ще видиш — спокойно каза той. Затвори очи и започна да диша бавно и дълбоко.
Трябваше да подреди мислите си, да вложи цялата си концентрация и енергия. Тези дихателни упражнения използваше и при вдигането на тежести; усилието, което му предстоеше, щеше да бъде почти същото. Тялото му се отпусна и той усети хилядите си рани и натъртвания. Но сега те не бяха важни. Концентрира се още повече и болките заглъхнаха. Добре. Сега усещаше как силата му се канализира и фокусира на едно място. Бавно отвори очи и погледна дебелите ремъци, с които бяха вързани китките му. Мускулите на раменете и ръцете му се напрегнаха.
Лиа смаяна го гледаше. Контролът над мускулите му беше толкова голям, че цялото му тяло се отпусна и дори лицето му изглеждаше спокойно и отнесено. Когато очите му се отвориха, погледът им беше някак разсеян, преди да се спре на вързаните китки. Лека тръпка мина през тялото му и Лиа видя как бицепсите му се издуват от напрежение, а мокрият и накъсан плат на ръкавите му се разпаря. Кожените ремъци поддадоха и със скриптене започнаха да се разтягат. Беше почти нечовешко. Лицето му оставаше спокойно, докато ръцете му се раздалечаваха с бавна, напомняща за движението на машина прецизност.