— Не ми ги разправяй тия! Да тръгваме. — Тя се изправи на крака и закрачи към надолу по склона.
Брайън се леко се затича и бързо я настигна.
— Ще мина напред. Когато излезем на открито е много вероятно да ни видят, така че ще е добре да приземя катера колкото е възможно по-скоро.
— Тогава по-добре тръгвай, вместо да говориш. Ще те следвам по петите.
Тя се затича с всички сили, но въпреки това не можа да достигне неговата скорост. Брайън летеше пред нея с огромни крачки, които го отвеждаха право към кратера. Лиа често поглеждаше назад, а след малко й се наложи да походи, за да си поеме дъх преди да се затича отново. С труд се заизкачва по едно малко възвишение и когато стигна върха видя как Брайън, далеч напред, излиза от кратера и размахва нещо, което проблясваше на слънцето — дистанционното все още беше там!
— Катерът е вече на път — каза й той, когато Лиа се приближи. — А още няма и следа от преследвачи.
— Никога не съм била… толкова изморена — едва изрече тя и се строполи до него. Брайън остави дистанционното и се загледа към кратера.
— Извикай, ако се раздвижи. Искам да направя още едно копие на надписа, който открих върху крилото. Другото копие беше върху манерката, а нея изгубихме. Когато излетиш, използвай модема, за да добавиш надписа към записа. — Брайън отново изчезна в кратера.
Лиа погледна огърлицата на хъркащия мъж и потръпна. Какви животни бяха тези хора! Да отрежат нечий пръст — просто така. И за какво? Сигурно за тях е важно, някакъв ритуал или нещо подобно. И ръката на Брайън — сигурно го е боляла ужасно, а той дори не беше споменал за това. Беше наистина невероятен. Но раната се нуждаеше от незабавно дезинфекциране. Бордовата аптечка беше на първо място в списъка на необходимите вещи. Сигурно по-късно щеше да му израстне нов пръст, но това не можеше да спре болката и неудобствата, които изпитваше сега.
— Прерисувах знаците върху тази кора — каза Брайън, който излизаше от кратера. — Разбираш ли нещо?
Тя огледа кората, завъртя я обратно, но накрая кимна отрицателно.
— Не е от езиците, с които съм запозната. Въпреки, че знаците ми изглеждат познати. Може би компютрите ще измислят нещо…
В този момент сивокосия им пленник отвори очи, разтрепера се и започна да крещи с всички сили като драскаше по земята в опита си да избяга. Брайън се протегна и го сграбчи, а след това силно го натисна с палеца си зад ухото. Пленникът потръпна два пъти и утихна.
— Видя ли това? — попита Брайън.
— Как го изпрати в безсъзнание ли? Разбира се, че видях. Трябва да ме научиш на този номер…
— Не, не това. Видя ли към какво гледаше, когато започна да се гърчи… Гледаше дистанционното.
— Дали знае за какво служи?
— Съмнявам се. Но като че ли за него този предмет има някакво огромно значение, което ние ще трябва да разберем. — Брайън наклони глава и се заслуша. — Катерът се снижава. Сега трябва да запомниш списъка с нещата, които ще ни трябват.
Корабът престоя на повърхността не повече от две минути. На Брайън дори това му се струваше опасно дълго. Тревогата не го напусна дори когато се издигна в небето с Лиа на борда. Беше кацнал успешно два пъти, което означаваше, че това място не е под постоянно наблюдение. Но с всяко следващо приземяване опасността от евентуално разкриване нарастваше. От друга страна, трябваше да останат тук, защото племето беше единствения им ключ за тайната на тази планета. И тъй като явно нямаха избор, Брайън се насили да престане да мисли за опасността и да се концентрира върху настройването на ЕЕП.
Малката метална кутия на Евристичния Езиков Програматор криеше един истински технически шедьовър. Работеше на принципа на холографски проектор, който създаваше триизмерно изображение — изображение, което сякаш висеше във въздуха над него. Първия образ, който се появи, беше леко изкривена бяла повърхност с напечатани върху нея инструкции. Брайън ги прочете и въведе кодовете, които му трябваха. Инструкциите изчезнаха и на тяхно място се появи образът на Учителя. Той представляваше изцяло облечен в сиво възрастен човек, седнал с кръстосани крака. На земята до него лежеше кутия без похлупак. Брайън отново се зае с настройката. Костюмът на човека бе заменен препаска около слабините, а косата и брадата му станаха по-дълги. Въпреки, че пленникът беше много по-мръсен, сега вече учител и ученик доста си приличаха.
Брайън погледна замръзналото триизмерно изображение и кимна. Беше достатъчно добро. Една последна команда накара изображението да се придвижи назад в пространството, така че да скрива проектора. Когато това стана, отстрани изглеждаше, че ръката на Брайън е потънала в бедрото на мъжа. Той я дръпна, вече доволен от работата си.