Брайън гледаше стареца, който се гърчеше и виеше, проснат на земята, но не изпитваше съжаление. Чувстваше силните удари на сърцето си след спринта, а при всеки удар раната на ръката му потръпваше от болка. Едно неприятно напомняне, че същото това унижено създание е отрязало пръста му. Когато видя собствения си пръст, нанизан на огърлицата около врата на миризливия старец, който ридаеше от самосъжаление и я стискаше с две ръце, Брайтън усети как в него се надига вълна от гняв. Да, държеше я така, сякаш му дава сила.
Когато осъзна това, Брайън разбра какво трябва да направи. Спомни си, че дрипите от гущерова кожа и грубите каменни оръжия бяха единствените притежания на хората от племето. Като се изключи тази огърлица. Тя със сигурност бе високо ценена, или може би придаваше особено значение на притежателя си. Добре! В такъв случай този притежател щеше да бъде той.
Когато Брайън се опита да вземе огърлицата, Равн запищя още по-силно и отчаяно се вкопчи в нея с две ръце. Но не успя да се противопостави на силата на Брайън. Той просто хвана с големите си ръце китките на Равн и ги стисна така, че пръстите изтръпнаха и се разтвориха. Брайън свали огърлицата от врата на Равн и бавно си я сложи. Риданията на стареца преминаха в умолителни писъци.
— Мое — дай ми! Аз съм Равн, мое да нося. Мое…
Говореше на собствения си език и Брайън откри, че го разбира с лекота. Евристичния Езиков Програматор си бе свършил добре работата. Отстъпи, сложи ръка на огърлицата и бавно заговори на същия език.
— Сега е моя. Аз съм Брайън. Докато я нося, аз съм Равн. — Ако „Равн“ беше и някаква титла освен име, това щеше да направи впечатление на стареца. Така и стана. Писъците спряха и той гневно присви очи.
— Само един Равн сред хората. Аз. Моя. — Протегна ръка в настоятелен жест. Брайън свали огърлицата, но не я пусна.
— Това твое ли е? — попита.
— Мое. Дай ми. Принадлежи на Равн.
— Какво е Равн?
— Аз. Казвам ти да го дадеш. Ти си развалено месо, ти си лайно, ти си жена…
Брайън спокойно стисна туземеца за гушата с едната си ръка и го придърпа нагоре към себе си, докато лицата им почти се докоснаха. Заговори му с ръмжащ глас.
— Ти ме ругаеш. Няма да ругаеш Брайън. Който би могъл да те убие съвсем бързо, само като стегне пръстите си — ето така.
Тялото на Равн се замята в агония. Не можеше да говори, нито да диша — смъртта беше много близо.
Брайън го разклати като дрипа, след това размаха костената огърлица пред очите му.
— Ще ми кажеш каквото искам да знам. И тогава ще ти я върна. Разбираш ли ме? Кажи да. Кажи да.
— Да — задъха се Равн. — Да.
Брайън не позволи на лицето си да изрази чувството за победа. Когато пусна Равн на земята и седна до него в гласа му още се четеше гняв. Въпросите му бяха заповеднически и настояваха за отговор. Равн им отговаряше възможно най-добре, като не скриваше нищо. Това продължи доста дълго. Накрая гласът му стана немощен и започна да заваля думите. Брайън реши, че като начало това е предостатъчно. Беше на път да върне огърлицата, но забеляза сред костите и своя ампутиран пръст — нанизан заедно с останалите. Това беше част от него и тя явно имаше значение за тези хора. В противен случай не биха я взели по такъв начин. Е, нямаше да си я получат обратно. Брайън хвана малката кост и я изтръгна от наниза.
— Това си остава мое завинаги. Останалото можеш да задържиш. Засега. — Хвърли огърлицата на земята. — Сега ще се върнем на моето място. И винаги, когато пожелая, ще разговарям с теб.
Равн с треперещи ръце си сложи огърлицата и се изправи. Бунтовникът у него бе изчезнал безследно. Брайън знаеше, че от този момент старецът щеше да се подчинява на всяка негова дума. Веднага щом онзи му обърна гръб, Брайън пусна отрязания си пръст на земята, доволен да се отърве от него. Вече бе изпълнил функцията си.
— Жено, ще ядем! — извика Брайън на езика на туземците, когато заедно с изтощения пленник отново влязоха в лагера. Думите и интонацията му накараха Лиа да затрепери от гняв.