— Означава ли тази мъжка свинска и шовинистична реплика, че напредваме в отношенията си със Стария Миризливец?
— Да, скъпа — намигна й Брайън и продължи: — Моля те, нахрани го и го сложи да си легне, след което ще ти разкажа някои от интересните неща, които научих.
— Ще ям отделно, ако нямаш нищо против. Все не мога да свикна с диетата му от гнило сурово месо.
— Струва ми се, че и с мен е така. Предлагам да го нахраним и оковем. Смятам, че вече няма да ни причинява неприятности.
Скоро от високата трева долетя силното хъркане на Равн — там беше мястото му за спане и колът, за който с дълъг здрав ремък бе вързан крака му. Беше сигурно, че на сутринта ще бъде все още там.
— Истински първобитни хора — Брайън упорито дъвчеше безвкусната дажба. — Невероятно примитивни във всички отношения, като всяка от дейностите им е строго определена от табута. Мъжете са ловци и контролират всички дейности…
— Не за първи път в историята на човечеството.
— Съгласявам се. Но това е общество на крайностите — само черно и бяло, без никакви нюанси помежду им. Мъжете ходят на лов и когато се върнат, всички ядат улова им. Суров, както вече знаем. Яденето на каквото и да било друго, е табу. Яденето на готвена храна е табу. Излизането в равнината е табу — освен за кратки ловни набези. Мъжете могат да правят и носят оръжия, но всички останали…
— Ясно. Табу. А разбра ли каква е причината за масовото нападение в нощта, когато ни хванаха?
— Пак табу. Видели са ни в близост до катера. А както се оказа, машините са най-голямото табу.
— Това сигурно има нещо общо с бойните машини.
— Със сигурност, но засега това е всичко, което успях да изкопча от него.
— Разбра ли поне защо придава такава важност на костената огърлица?
— Мисля, че да. Доста сложно е и не успях да разбера някои от думите, но е нещо такова — всеки мъж има душа, нещо като есенция на личността му. Жените и децата нямат, както предполагам, че се досещаш. Те просто си умират и биват забравени, като животните. Но ако късче от мъжа бъде запазено от Равн, тогава този мъж бива смятан за все още жив и част от племето, а също и подчинен на заповедите на Равн. Имали са намерение да ни убият по някакъв много изтънчен начин, защото сме табу. Но той е задържал пръста ми, защото по такъв начин съм щял да му остана подчинен завинаги.
— Очарователно. Но в основата си този тип логика не се различава принципно от тази на всички останали култури, които погребват мъртъвците си. Дори е по-практична. Да запазиш един палец е много по-лесно от грижата за цял скелет.
Лиа погледна към обсипаното със звезди небе и потрепера.
— И тези хора са потомък на цивилизовани и интелигентни човешки същества. Как ли се е случило всичко това?
— Нямам представа. Поне засега.
— Каква е връзката между тези първобитни и съвременната война, която се води?
— Не зная отговора и на този въпрос. Но имам намерение да го открия. Ако Равн не знае, или се прави, че не знае, тогава все някой от останалите ще ми каже. Вероятно е също да имат артефакти, които да ни дадат някаква нишка. Всичко това води до неизбежния извод, че ще ни се наложи да се върнем в горите и да се срещнем с племето. За да разберем лично как стоят нещата. Те са на тази планета от хиляди години, може би дори отпреди Разпадането. Сигурен съм, че имат какво да ни разкажат.
— Все повтаряш „ние“, „на нас“… Да не се опитваш да намекнеш, че имаш намерение отново да рискуваш главите ни с поход до лагера им?
— Този път рискът ще бъде минимален — той посочи към сандъка с оръжия. — Ще отидем въоръжени и напълно подготвени.
Единадесет
Поход към опасността
Бавно, в индийска нишка те напредваха през равнината към далечните гористи хълмове. Водеше Равн, следван от Брайън. Лиа се тътреше доста след тях, с тежък кожен вързоп на гърба. Избърса потта от лицето си и извика:
— Ей, я спрете малко! Отдавна е време за почивка.
Когато настигна Брайън, хвърли вързопа на земята и се отпусна върху него с въздишка на облекчение.
— Пийни малко вода — рече Брайън. — И си почини.
— Колко мило от твоя страна! — гневно каза тя. — И колко щедро — да ми предложиш да пия водата, която цял ден съм носила на гърба си.
— Много добре знаеш, че нямаме друг избор. — Тонът му беше почти умоляващ. Но на нея такива не й минаваха.
— Какво искаш да кажеш с това ние, след като аз съм тази, която носи всичко. Зная, че аргументите ти са непоклатими — жените в това скапано общество вършат всичката тежка работа и се трепят като добичета. И ако вземеш да носиш нещо, целият ти престиж ще отиде по дяволите. Междувременно аз жертвам гръбначния си стълб и неминуемо ще се сдобия с двойна херния… Не ми се хили така, миризлив грубиянин!