Стрелбата бе прекратена така внезапно, както бе започнала. Тревистият склон бе пуст, като се изключи трупа на Равн. Ловците си бяха отишли. Без видима цел танкистът размърда оръдието напред-назад, после танкът се завъртя на място и се заотдалечава, вдигайки облаци прах с веригите си.
— Не мърдай преди да се е скрил от погледа ни — каза Брайън. — Не знаем какви детектори има на борда. Не знам кой управлява това нещо, но като че ли и той не обича туземците.
— Възможно ли е това да са същите хора, искам да кажа наследниците на хората, разрушили мините?
— Всичко е възможно… чакай! Виж!
Високо над тях слънцето проблесна в сребърни криле, които се устремиха надолу. Двата самолета, които само преди секунди бяха малки точки в далечината, сега се превърнаха в стрелоподобни форми, които атакуваха с хиперзвукова скорост. Снишиха се един зад друг и се устремиха към самотния танк. Танкистът явно ги бе усетил, защото машината започна да се извърта с лице към тях, но твърде късно. От самолетите се отделиха няколко тъмни точки и пилотите отново се вдигнаха в небето. Няколко експлозии скриха танка от погледа и веднага след тях последва оглушителният рев на реактивните двигатели. Възцари се тишина. Прахът и пушека постепенно се разпръснаха и откриха димящите развалини на танка.
Брайън прегърна Лиа, за да й помогне да се изправи и усети как тялото й трепери.
— Всичко свърши, вече сме в безопасност. Не сме засегнати.
— Ужасно е! Не издържам повече тук! Само насилие, смърт и убийства… — Гласът й секна. Брайън задържа ръката си върху нея.
— Знаехме го и преди да дойдем. Изборът си беше наш. Всичко, което можем да направим сега, е да си свършим работата. Да направим това, което трябва…
Тя блъсна ръката му.
— Лицемерна свиня! Безчувствен и безотговорен — не си по-човечен от парче дърво. Не ме докосвай…
Той се подчини — знаеше, че в момента това е всичко, което може да направи. Беше подготвен за стреса — неговата планета беше сурова и безмилостна, а Лиа идваше от един пренаселен и високоцивилизован свят. Бе принудена да стигне твърде далеч, твърде бързо. Сега се нуждаеше от известно време, за да се възстанови.
Сред дърветата бяха в безопасност, така че единственото, което можеха да направят за момента, беше да останат скрити докато се уверят, че внезапния и смъртоносен конфликт е наистина приключил. Брайън отвори торбата и намери водката. Напълни една чаша и я подаде на Лиа. Тя я пое безмълвно, с все още бледо лице и отпи. Брайън отиде до края на горичката и огледа равнината. Беше пуста и тиха, с изключение на димящите развалини от на танка.
— Какво ще правим сега? — попита Лиа зад гърба му.
— Ще приземя катера. Поне ти да си на сигурно място.
— Май не е много умно да го приземяваме тук.
— Не е. Но нямаме избор. Не мога да те оставя повече при такива условия.
Лиа извади от джоба си малък пластмасов гребен и започна да реше сплъстената си коса.
— Малко е късно за връщане. Не ми харесва, но си спомням, че аз го пожелах. Въпреки възраженията ти. Аз си забърках тази каша, така че по-добре да се науча да си я сърбам.
— Това не е наложително.
— Напротив. Полът ми не е подходящ за нещата, с които се занимават големите силни мъжища, но все още имам гордост. Като се замислиш, сравнена с последната планета, на която бяхме, тази тук е просто място за пикник. Не е ли време да продължаваме?
Брайън разбра, че няма какво да каже. Сега тишината беше единствения възможен отговор. Лиа знаеше какво прави, как се чувства и какви рискове поема. Въпреки цялата си физическа сила, той усети, че решителността й не отстъпва на неговата. Или дори я превишава. Да, тя щеше да се погрижи задачата да бъде изпълнена.
— Искам да хвърля един поглед на този танк — каза той по-късно, когато пламъците бяха изгаснали, а прахът се бе слегнал.
Тя кимна.
— Разбира се. Трябва да има някакви надписи, парчета от облекло, идентификация, или нещо подобно. Кога тръгваме?
— Този път няма „ние“ — поклати глава той. — Единия от нас ще отиде, а другият ще остане тук с радиото, за да изпрати рапорт. Мисля, че е най-добре ти да останеш с радиото. Аз ще взема холокамерата и ще работя бързо. Ще я пусна в автоматичен режим и тя ще заснеме повече от сто снимки за около петнадесет секунди.
— Не мисли, че ще споря с теб. Зная, че можеш да разузнаеш много по-добре и по-бързо от мен. Ще изчакаш ли, или тръгваш веднага?
Брайън погледна към небето и кимна.
— Мисля, че веднага. Местното племе е уплашено и се надявам, че засега няма да имаме неприятности с тях. А ще ми трябва и светлина, така че не мога да чакам до довечера. Наблизо не се виждат други танкове, а самолетите са непредсказуем фактор. Искам да отида и да се върна по най-бързия възможен начин. Няма да се бавя.