— Това е лудост! Роботи, които воюват с роботи на една общо взето ненаселена планета и едновременно с това случайно избиват оцелелите хора. Безсмислено е.
— Може да ни се струва безсмислено, но се случва — това не можеш да отречеш. Бойните машини би трябвало да идват от някакво място на тази планета.
— Подземни заводи?
— Възможно е. Това сме го предъвквали и преди. Просто трябва да продължим търсенето на Мястото Без Име.
— Не искам да те лъжа, че ми липсва, но няма ли да ни е трудно без Равн?
— Трудно, но не невъзможно. Ще продължим на север под прикритието на гората, доколкото е възможно. Вече видяхме какво може да ни се случи, ако бъдем забелязани.
— Не е ли по-добре да ходим нощем?
— Не. По-безопасно е през деня. Каквито и детектори да използват машините — радиолокатори, инфрачервени, топлоприемници — каквито и да е, те работят също толкова добре и на тъмно. А ние трябва да разчитаме само на зрението си. Емпатичните ми заложби ще ни позволят да избягваме туземците, но са безсилни спрямо машините. Така че ще се придвижваме през деня и ще си държим очите отворени за машини, за да ги забележим преди те да са забелязали нас.
Въпреки напрежението и опасността, пътешествието им беше по-леко без омразното присъствие на Равн. Бе умрял, опитвайки се да ги предаде. Нямаше да им липсва. Курсът им сега сочеше почти право на север, като езерото оставаше винаги от дясната им страна. Движеха се между дърветата, успоредно на равнината. Всеки ден виждаха все по-малко животни, може би защото военното присъствие тук беше много по-голямо. Поне веднъж дневно над тях прелитаха самолети, които правеха широки завои, сякаш търсеха нещо. Една нощ някъде зад хоризонта се разрази истинска битка. Далечните експлозии разтърсваха земята, а облаците отразяваха заревото на пламъците.
Един ден по-късно се появи военната колона. Видяха облаците прах, идващи от север, които с времето станаха още по-големи. Първо им заприлича на пясъчна буря, но това беше покрита с трева равнина, а не пустиня. Освен това упоритото им настъпление не можеше да се дължи на природна стихия.
— Горе между дърветата, бързо! — Брайън я поведе с огромни крачки. — Там има хребет. Добре е да сме зад него — за да има няколко метра скали между нас и детекторите им.
Той хвърли вързопа между камъните и помогна на Лиа да се изкачи. Скалите бяха огромни и заоблени. Двамата си проправиха път и се скриха под една от най-големите. Брайън напъха вързопа с металните уреди още по-навътре, за да бъде по-труден за засичане. След това натрупа плоски камъни под формата на грубо прикритие, в което остави малки пролуки, през които да гледат.
— Вече ги чувам — каза Лиа. — Целия този грохот и трещене. Ето ги!
Вече се виждаха тъмни петна, които се движеха пред прашния облак и нарастваха с приближаването си. Масивни форми, бронирани и тежковъоръжени бойни машини. Виждаха се и по-малки машини, които кръстосваха напред-назад и обикаляха навсякъде. Тези прикриващи сили бяха навсякъде — далеч напред по протежение на езерото и дори нагоре по хълма. Няколко самолета прелетяха ниско над главите им и Лиа се отдръпна в скривалището. Експлозията, причинена от хиперзвуковата им скорост, разтресе камъните на укритието. С напредването на армадата равнината почерня от бойни машини. Докъдето поглед стигаше, беше пълно с тях. Ушите ги заболяха от металическия рев.
Късно следобед основната част на колоната вече беше преминала, но все още беше пълно с малки танкове, които кръстосваха насам-натам.
— Това си беше истински парад — отбеляза Лиа.
— Но нечовешки. Там нямаше нищо, освен машини. Програмирани машини. Ако имаше живи хора сред тях, щях да усетя общите им емоции, дори от това разстояние. Но нямаше абсолютно нищо.
— Не е ли възможно да е имало само няколко души сред машините? Колкото да ги управляват?
— Възможно е, не бих усетил присъствието им. Но дори да е имало шепа хора начело на колоната, сигурен съм, че деветдесет и пет — деветдесет и осем процента от машините са управлявани от роботи.
— Страшничко е…
— Всичко в тази мисия е страшно. И смъртоносно. Ще останем тук до сутринта. Искам, когато продължим, машините да са се отдалечили колкото се може повече. Единственото хубаво нещо в цялата работа е, че вече знаем как да намерим пътя.
— Какво искаш да кажеш?
Брайън посочи огромните следи, останали в равнината след минаването на механизираната армия.
— Оставиха следа, която можем да следваме и със затворени очи. Ще минем по нея и ще стигнем там, откъдето са тръгнали.
— Не можем! Може би има още от тях, които се движат в същата посока.