Брайън лежеше неподвижно и дишаше учестено, очаквайки всеки момент да чуе грохота на веригите. Знаеше, че не може да я надбяга. Можеше ли да се изкатери от този капан? Не, стените бяха гладки и стръмни. Нямаше изход.
Ръмженето на двигателя беше силно и дрезгаво. Чу се скърцане на метал и двигателят избоботи неравномерно.
После звукът отекна, оставяйки след себе си болезнена тишина. Машината не идваше, за да го убие, но все още блокираше пътя му. Защо бе спряла?
Брайън си пое дълбоко дъх и се изправи. Беше спасен — но не за дълго. Какво трябваше да направи? Скоро щеше да се стъмни. Вероятно би могъл да заобиколи танка в тъмнината. Не. Мракът нямаше значение за машината; и на тъмно датчиците й продължаваха да работят. Да се върне? Да, можеше, но това би бил краят. Да се предаде. Твърде далеч бе стигнал, за да си го позволи. И защо машината не бе стреляла по него? Любопитството надделя над предпазливостта.
Много бавно, милиметър по милиметър, той пълзешком се приближи към скалите на ъгъла. Вдигна глава над камъните и…
Веднага се хвърли обратно, тъй като погледът му бе попаднал право в тъмните отвори на дулата.
И отново нямаше изстрели. Машината знаеше, че той е тук — защо тогава се колебаеше? Може би си играеше — както котка с мишка? Не, със сигурност не бе програмирана за такова нещо. Само за унищожение. Какво да прави тогава?
Взе един едър камък и го хвърли през глава, както се хвърля граната. Той се удари о земята с отекващ звук, а Брайън надигна глава, за да погледне.
Двигателят на танка изръмжа и дулата се насочиха към камъка, а след това се върнаха на Брайън. Този път той не помръдна. Машината вече бе имала две възможности да го убие — и нищо не се бе случило. Това беше третата. Ако този път стреляше, той никога нямаше да го разбере.
Измина една, втора, трета секунда. Оръдията мълчаха. Окуражен, той излезе от прикритието си и пристъпи напред. Оръдията бавно го проследиха.
Брайън застина, когато двигателят изръмжа, танкът се разтресе, приближи се с няколко сантиметра и отново спря. В този момент забеляза, че едната му верига е паднала и затова не може да се движи.
Ако успееше да заобиколи машината, тя не би могла да го последва! Брайън се втурна напред, като болезнено усещаше следящите го дула. Но когато подмина машината, оръдията внезапно спряха. После направиха полукръг и се върнаха във вертикално положение. Брайън спря и огледа машината.
Сега тя не му обръщаше внимание. Вероятно е минал извън обсега на насочените напред сензори и тя го е изтрила от паметта си. Дали да отдели от времето си, за да я разгледа?
Не можеше да оправдае действията си с нищо друго, освен с любопитството си. Облекчението след напрежението и страха от сигурната смърт, която доскоро го бе заплашвала, го бяха направили почти лекомислен за момент. Трябваше да се приближи до танка, за да го разгледа. Можеше да му разкрие нещо, или пък нищо — всъщност нямаше значение.
Той се приближи с бавни предпазливи крачки, но машината не му обърна внимание. Беше достатъчно близо, за да види знаците, споени за металната й обшивка, да постави крака си върху блестящото метално колело и да се изкатери по едната страна й. На върха, точно зад оръдейната кула имаше люк с една единствена заключваща дръжка. Той се поколеба за секунда, а после хвана дръжката и силно я дръпна.
Безшумно и плавно люкът се отвори.
Нищо не се случи. Брайън се наведе напред и надникна вътре, вслушан в тежките удари на сърцето си. В танка нямаше нищо живо. В полумрака присветваха различни уреди; някъде тихо изръмжа сервомотор и утихна. Гирлянди от амуниции висяха от оръдията пред него. Явно бяха заредени и готови да стрелят. Защо тогава не бяха стреляли по него?
Достатъчно! Внезапно се ядоса на глупостта си. Какво правеше тук — рискуваше живота си без никаква причина? Бе минал успешно покрай бойната машина. И трябваше да продължи възможно най-бързо по пътя си, за да се отдалечи от нея. Отвратен ритна бронираната обшивка, скочи на земята и се затича без да се обръща назад.
Това беше още една загадка, която да прибави към останалите загадки, от които бе изграден този смъртоносен свят. И никоя от тези загадки нямаше да бъде решена, ако не разбереше нещо за произхода на армията, минала оттук. Продължи да тича.
Когато се стъмни, той все още тичаше и продължи така, тъй като земята се виждаше добре под светлината на звездите. Преходът се оказа твърде тежък дори за него и му се наложи да направи почивка преди края на нощта. После още една. Изтощението вече го забавяше, когато забеляза тясно разклонение в каньона. Коленичи, за да разгледа земята по-внимателно, но не откри никакви следи от вериги. Отклонението изглеждаше достатъчно сигурно място за почивка. Навлезе в него и когато се отдалечи достатъчно от разклона, си намери място между две малки възвишения и веднага заспа.